— И аз, и затова ти се извиних, Клеър.
Както винаги, когато чуеше името на сестра си, Джоана изтрезняваше. Този път тя почерпи сила от него.
— И обеща да стоиш далече от мене.
Челото му се смръщи от смущение.
— Съгласих се никога повече да не те наранявам.
— Това е едно и също. — При тези думи изражението му стана толкова пресметливо, че тя побърза да отбележи: — Изглежда, имаш нещо наум.
Той се усмихна дръзко и й отвърна със собствените й думи.
— Ти, разбира се, си права.
ГЛАВА ШЕСТА
Тъй като не можеше да престане да мисли за събитията от деня, Джоана кръстосваше непрестанно малката стая на Алисдър. В ума й непрекъснато витаеше образът на Маги Сингър. Независимо от подутото си око и разцепената устна, жената не желаеше да обвини съпруга си, че я бие жестоко. Единственото им дете, сладко петгодишно момиченце, се беше държало за полата на майка си и беше гледало със страх баща си, който хъркаше на леглото.
Дали биеше и дъщеря си?
Възможността за това разпали гнева на Джоана. Сега тя интуитивно разбра как един човек може да бъде докаран до насилие, защото й се беше приискало да забие юмрука си в носа на Елтън Сингър.
Той дори не се размърда, когато завърза ръцете и краката му. Едва когато го беше измъкнала на следобедното слънце, той се беше събудил. Възмущението му я беше отвратило. Удовлетворението беше дошло, след като Дръмонд и останалите бяха приветствали действията й. Подкрепата на Дръмонд не беше спряла дотам.
От мига, в който беше заел мястото си на масата, той се бе държал безкрайно внимателно и мило. Беше облечен в светлосин кожен елек, който допълваше очите му, и дяволски тесни панталони, които неудържимо привличаха погледа й. Никога досега тя не се бе чувствала така привлечена от очарованието на мъжкото тяло. Никога досега не се беше замисляла върху силата и изяществото на мъжките ръце. Никога досега не беше оценявала боботещия мъжки смях и не беше обръщала внимание на прясно обръсната буза.
Веднъж, когато я хвана да го наблюдава, той й беше намигнал дяволито и я беше попитал дали не иска да се оттеглят на по-усамотено място, за да може да погледне отблизо. При спомена главата й се замая. И все пак зад възбудата тя усети копнеж и тъга, защото той всъщност не ухажваше нея — Джоана Бенисън. Той дори не знаеше, че тя съществува.
Изпълнена с меланхолия, тя се загърна и отиде до прозореца. Лунната светлина обливаше двора със сребърни отблясъци и дългата сянка на кулата приличаше на огромно черно острие, надвесено над каменните стени. Двама стражи стояха близо до главната порта и си говореха тихо. От време на време с мъжките гласове се смесваше лаенето на куче или ненавременното кукуригане на петел.
Спокойните звуци й помогнаха да се отпусне и тя си помисли дали да не се върне в стаята на Алисдър и да се опита отново да заспи.
Скърцането на кожени панти я спря. Някой беше отворил вратата, водеща към назъбените стени на върха на кулата. Кой и защо искаше да обикаля кулата нощем? Ако това беше Алисдър, решил да шпионира стражата, щеше да бъде лишен от десерта си за дълго.
Тя взе шала си от закачалката на стената до вратата и тръгна да проследи непоправимия си син.
Откри Дръмонд увит в карирана наметка и взиращ се в звездите. На фона на зъбера на високия до раменете му парапет, той изглеждаше твърде самотен.
— Здравей, Клеър.
Пръстите й обвиха твърдия ръб на вратата и тя се отдръпна в сянката.
— Откъде знаеш, че съм аз?
— Бих те познал навсякъде.
Иронията на ситуацията я накара да се засмее. Той й направи знак да се приближи към него, но тя не помръдна.
— Много добре. — Той се отдалечи от стената. — Ще ти докажа. По-висока си и по-закръглена от Евелин и мисля, че никой друг не носи бели нощници и няма коса, която да блести като злато на лунната светлина.
Очарователен беше прекалено слаба дума за подхода му, по-точната беше подлъгващ.
— Благодаря ти. Много си мил.
Беше негов ред да се усмихне и той отново протегна ръка.
— Съвсем не съм такъв и ти много добре знаеш това. Присъедини се към мене. Нощта е прекрасна, а и имаме много неща за обсъждане.
По-благоразумно беше да се върне в стаята си, но той имаше право. Тук, на върха на кулата, той не представляваше никаква опасност за нея. Въпреки че стояха на открито, никой не можеше да ги види. Стражите пазеха стената отдолу и ако извикаше, те щяха да пристигнат тичешком.
Тя се приближи към него. Меките й кожени пантофки заглушаваха стъпките й. Вятърът разбъркваше разпуснатата й коса. Събра разпилените кичури и ги затъкна под шала си.