— Не можеш ли да заспиш? — попита той.
Тъй като не желаеше да разкрие причината за безпокойството си, тя мълчаливо се хвана за един зъбер, облегна се на стената и погледна надолу. Някаква котка прекосяваше двора с вдигната опашка подобно на корабна мачта.
— Клеър?
Тя се стресна, което беше доста странно, като се имаше предвид колко дълго време беше отговаряла на името на сестра си.
— Събудих се, когато отвори вратата. Пантите са изсъхнали и скърцат.
— Никога не си ставала толкова рано, не и преди обяд.
Сестра Маргарет обичаше да казва, че дори нахлуваща армия не би могла да събуди Клеър преди пладне. Като обяснение тя му предложи една полуистина, обвита в приказките на акушерките.
— Раждането на Алисдър промени навиците ми на спане.
Той кимна в отговор.
— Слава на майката, която откликва на плача на детето си в нощта.
— И щастие да споходи бащата, който държи демоните далече от погледа им.
— Не си спомням по-нататък стиховете — призна той. — А ти?
Джоана ги помнеше, но реши да се държи по-предизвикателно с мъжа, когото едва познаваше. Тя се обърна с лице към него.
— Ти никога не си харесвал особено поезията.
Преценяващият му поглед се спря върху косата й.
— Нещо, от което ти често се оплакваше.
Тя продължи с истината.
— Сега вече нямам време за оплаквания.
— Все още ли свириш на арфа?
Джоана по-скоро можеше да просвири на вила. Преди години се беше принудила да продаде арфата на Клеър. Четиридесетте пенита, които беше получила от нея, бяха послужили за заплатата на Суин през първата година. В ума й изникна бързо извинение.
— Бях изцяло заета да се грижа Алисдър да бъде нахранен, чист и в безопасност. Той имаше непрекъснато желание да изследва забранени територии, особено тук.
— Това е черта на Макуин, сигурен съм. Баща ми се хвалеше, че баба ми е трябвало да го връзва с кожени каиши.
Непринуденият им разговор не изненадваше Джоана. След завръщането й от Ийстуорд Форк Дръмонд се беше държал като агънце. И тъй като Клеър не беше споменала нищо за бащата на Дръмонд, Джоана се страхуваше да не направи грешка, ако темата на разговора им остане същата.
— Какво казваше майка ти за тебе?
— Тя е умряла при раждането ми.
Мяученето на котки наруши тишината. Джоана беше притисната от тежест.
— Съжалявам, Дръмонд. Бях забравила. Сигурно ме мислиш за груба.
— Много често — промърмори той — съм в пълно недоумение какво да мисля за тебе.
Уплашена от дрезгавата чувственост в гласа му, Джоана погледна към вратата и се запита дали ще може бързо да се измъкне.
— Остани — каза той.
Примирена, тя се закле да бъде по-внимателна.
— За какво искаше да говорим?
Той се облегна с лакът на единия от зъберите. Наметката му се отвори и откри горната дреха, на която тя се бе възхищавала преди.
— Лонгфелоу се нуждае от по-просторен покрив, отколкото външните стени могат да позволят — отвърна той. — Свикнал е с по-топъл климат и по-големи удобства.
Щом беше загрижен за постоянното жилище на слона, значи възнамеряваше да остане тук. Духът й падна още повече, защото досега беше сигурна, че той ще поиска да се прибере у дома в Хайлендс. Когато го погледна, разбра, че той очаква отговор. Разбитите й надежди я оставиха безмълвна.
— Мислех да построя навес до вътрешната стена близо до главната порта — продължи той.
Съгласяващият се Дръмонд беше едно, а колебаещият се — нещо съвсем различно.
— Разрешение ли искаш от мене?
Хубавите му бели зъби проблеснаха на лунната светлина.
— Също и мнението ти.
Първата й мисъл беше, че за слона щеше да бъде най-добре, ако беше някъде другаде, например във Франция. Но като знаеше, че Дръмонд няма да оцени мнението й, тя се съгласи с предложението му.
— Не зная дали Лонгфелоу ще се примири с непрекъснатото движение около портата.
— Не се притеснявай за това. Той е свикнал с хора. Те непрекъснато се тълпяха да го видят в Тауър.
Тя си спомни какво беше казал Алисдър за животното.
— Мислех, че се е опитал да събори някаква стена.
— Така е. Но аз си тръгвах без него, а той много ме харесва.
И защо не, помисли си тя. Когато поискаше да бъде приятен, Дръмонд можеше да очарова дори и някоя стара мома. Джоана не можеше да си позволи да се привърже към него.
— Ако Лонгфелоу се нуждае от подслон, тогава несъмнено ще трябва да наредим на дърводелеца да му направи. Да говоря ли с него?
— Аз ще свърша тази работа утре. — Той се загледа в далечината. На фона на обсипаното със звезди небе, той имаше вид на предводител на мъжете и покорител на женските сърца. Нищо чудно, че кланът Макуин го беше избрал за свой вожд. Сигурно беше великолепен в тази роля. Жалко, че Клеър не се беше разпростряла повече върху този въпрос.