— Моля те, продължавай — каза той и влезе в стаята.
Алисдър седна изправен в леглото.
— О, здравей, татко. Радвам се да те видя тук.
Дръмонд се намръщи при изкуствения тон на Алисдър.
Клеър му се усмихна, но усмивката й предвещаваше наказание.
— Присъедини се към нас, господарю. Тъкмо щях да започвам нова история за тебе.
Изобщо не му хареса тона й, но изпълнявайки плана си, той приседна на ръба на леглото.
— Тя трябва да довърши историята за мечката, нали така, татко?
Побесняла от яд, тя вдигна вежди.
— Може би баща ти сам ще има тази чест.
— Не бих си и помислил — каза Дръмонд.
— Е, добре. Така. — Тя се размърда доволно. — Разказва се за летящия дракон, който веднъж нападнал клана Макуин.
Алисдър извика от вълнение.
— Летящ дракон?!
Тя хвърли поглед към Дръмонд.
— Когато дишал, от него бълвал огън и опустошавал земята.
Подозрението му се превърна в убеждение.
— Веднъж Дръмонд събирал къпини, за да може мащехата му да направи сладкиш. Той бил изпълнителен син и винаги се подчинявал на втората съпруга на баща си. Нали така, господарю?
Кожата й не трябваше да блести така примамливо на светлината на лампата. Умът й не трябваше да щрака така бързо.
— М-м, да. — Отговорът му прозвуча като скърцане. Скромно скръстила ръце в скута си, тя продължи:
— Преследването го отвело до една забранена пещера. Той знаел, че не трябва да влиза в нея, защото мащехата му така била заръчала. Къпинакът обаче се бил разпрострял навътре и най-хубавите плодове били в пещерата. Затова той пренебрегнал съвета на мащехата си и пропълзял вътре, за да обере плодовете.
— Драконът тръгнал ли е след него? — попита Алисдър.
— Разбира се, а лорд Дръмонд тичал колкото му държат краката, но огромният дракон размахал криле и полетял.
Изцяло погълнат от разказа й, Алисдър сви ръце в юмруци и ги притисна към гърдите си.
— Как-какво направил татко?
Тя щракна с пръсти.
— Набързо отчупил клон и с вярната си кама си направил лък и стрела.
— И убил дракона? — възкликна Алисдър.
— Само с един изстрел, точно в сърцето. — Тя се усмихна дяволито на Дръмонд и добави: — Той бил провъзгласен за най-добрия стрелец с лък в цяла Шотландия.
Господи, беше я подценил. Но освен вината у Дръмонд се надигнаха и по-дълбоки чувства. Съпругата му, израснала в манастир, се беше превърнала във възбуждаща и предизвикателна жена.
— О, татко. Може ли да получа лък и стрела? Ще ме научиш ли да стрелям с тях? Ще се упражнявам, докато не ми окапят пръстите. Заклевам се, че ще го направя. Моля те!
Като знаеше, че каквото и да каже, положението му неминуемо ще се влоши, Дръмонд избра най-лесния изход.
— Аз… ъъъ… ще си помисля.
— Сигурна съм, че от тебе ще стане чудесен учител, господарю — отбеляза Джоана. — Но нека не забравяме поуката от тази приказка. Знаеш ли каква е тя?
Той си спомни за времето, когато му се бяха карали, че е сякъл дърва с бойната секира на баща си. Сега обаче нямаше никакво намерение да се унижава, без значение колко умна беше тя.
— Поуката е, че брането на плодове е женска работа.
Тя изви разочаровано устни и Дръмонд разбра, че е направил още по-голяма грешка. Джоана тихо отвърна:
— Брането на плодове е работа на всеки, който иска да яде сладкиш. — После се обърна към объркания Алисдър: — Каква е поуката?
Той сбърчи лице и се вторачи в дъските по тавана.
— Синът винаги трябва да слуша родителите си?
— Да, но по-точно…
Детето светна.
— Майка си.
— Ти си радостта на живота ми, Алисдър Макуин. — Тя го целуна по бузата. — Сега ще пожелая лека нощ и на двама ви.
— Чакай. — Дръмонд се втурна след нея и я хвана за ръката.
Тя бавно се обърна и косата й заблестя на светлината. Погледите им се срещнаха.
— Нека поговорим, Клеър.
— Надявам се, че се гордееш със себе си. Използвал си нищо неподозиращото момче за собствените си егоистични цели. Никога не съм си представяла, че ще паднеш дотам да използваш едно дете.
— Престани да се заяждаш. Кажи ми какво те мъчи.
— Само още едно нещо. Пусни ръката ми.
Той я пусна и тя бавно се отдалечи.
Мълчанието й продължи три дни и когато тя проговори, Дръмонд направо не можа да повярва на ушите си.
ГЛАВА ОСМА
— Шерифът ме харесва.
Джоана затаи дъх и зачака реакцията на Дръмонд. Беше очаквала чертите му да се изкривят от отвращение. Той не я разочарова, но зад гнева и неодобрението тя усети и съжаление. Прииска й се да заплаче, защото животът беше тъжен и несправедлив към Дръмонд Макуин. Предначертано му беше величие, но нещастията бяха станали негова съдба.