— По-добре още веднъж ми среши косата.
— Ах, ти, малък мошенико. Току-що ти я сресах.
Той я хвана за ръката и я задърпа навътре в стаята.
— Моля те?
— Какво си намислил?
— Нищо. — Гласът му секна от чувството за вина. — Аз просто… искам да избягна неловките моменти. — Той грабна четката и я пъхна в ръката й. — Ред Дъглас може да ме помисли за хулиган.
Тя прокара пръсти през косата му.
— Съмнявам се, че би могъл да те помисли за нещо друго, освен за добро и честно момче, което никога не лъже майка си.
Той се намръщи, пристъпи по-близо до нея и наведе глава.
— Моля те!
Изглежда, за него беше важно тя да отстъпи. Щеше да й каже какво си е наумил, но когато сам реши. Тя имаше достатъчно търпение.
Джоана прекара четката през косата му, която започна да пука. Помисли си за прекалено дългата коса на баща му и наум си отбеляза, че трябва да го подстриже.
Той беше останал без майка още при раждането си. Дръмонд не беше познал особената любов, която само майка и син можеха да споделят. Майка му не беше чула детското му бърборене. Била е лишена от първите му стъпки. Кой беше ресал косата на Дръмонд, кой беше лекувал раните му и успокоявал душата му?
— Защо възрастните мразят децата?
Въпросът на Алисдър прекъсна мислите й. Защо дори и сред тълпа гласът на сина й винаги стигаше до нея? Не знаеше, но го приемаше като специален подарък.
— Майко?
Той често изглеждаше по-голям за годините си, но тази вечер беше особено нараним.
— Не всички възрастни мразят децата.
— О, напротив. Шивачът гони мене и останалите деца от магазина си.
— Защото обикновено малките момчета имат мръсни и лепкави пръсти и могат да повредят платовете му.
Алисдър се изправи и показа ръцете си.
— Моите са чисти. — Дойде му наум някаква идея и той хукна към легена. — Но мога отново да ги измия.
В списъка на неприятните неща миенето на ръцете се нареждаше след ученето на латински и щипането на бузите му от жената на обущаря. Сега вече Джоана беше сигурна, че е намислил нещо. Тя скръсти ръце.
— Кажи какво си наумил, Алисдър Макуин, или наистина ще изпаднеш в неловко положение, когато обявя пред баща ти и Ред Дъглас, че няма да вечеряш с тях.
— Не можеш да го направиш! — Той смръщи лице и се замисли. — Ред Дъглас сигурно вече ще ме харесва, след като имам баща.
Той беше объркан пленник на момчешките си колебания. Почувствала се виновна, Джоана се приближи да го успокои.
— Не е вярно, че Дъглас не те харесва. Той просто се отнася по особен начин с децата.
— Зная. — Той избърса ръцете си в кърпата и заяви с боботещ глас: — Да се държат момчетата в детската стая, докато научат къде е тоалетната. И след като вече могат да седят на кон, зверчетата да се отглеждат навън. — Той потрепера от отвращение.
Дали Алисдър не се страхуваше, че може да го изпратят някъде далече?
— Няма да те давам никъде. Казвала съм ти го вече.
Той отново погледна към вратата.
— А татко какво мисли?
Майчината й загриженост беше изместена от мрачно подозрение. Обзалагаше се, че Алисдър чакаше Дръмонд. Бащата отново използваше сина, за да постигне целите си. Ако беше вярно, щеше да накара Дръмонд да съжалява, че не се е прибрал в Шотландия.
— Защо не попиташ баща си?
Ядосан, той разпери ръце.
— Бих го попитал, но той още не е дошъл. — При острия й поглед той се намръщи.
На вратата се почука и Алисдър се втурна да отвори.
— Татко! — Той наклони глава назад и сложи ръце на кръста си. — Закъсняваш.
— А ти си нахален. — Дръмонд влезе вътре. Все още мократа му коса беше сресана назад. Беше облечен в ново черно кожено палто и тесни сиви панталони. Под мишницата си държеше малко ковчеже, а в ръката — букет от бял пирен и маргаритки.
— Извинявам се — каза той и подаде ковчежето на Алисдър, а на Джоана — цветята.
Алисдър клекна на пода, за да разгледа подаръка си. Джоана помириса букета, но ръката й така трепереше, че трябваше да хване китката с двете си длани. Как смееше да влиза в стаята красив като греха… и с подаръци? Не се предвиждаше той да я желае и тя не можеше да рискува да се влюби в него.
— Белият пирен носи щастие — каза той. Тя подозираше, че подаръкът беше част от заговор, защото не очакваше от съпруга си да й носи цветя. Изпита непреодолимо желание да се усмихне глупаво, но превъзмогна слабостта си. Не беше първият мъж, който й подаряваше цветя. Не можеше да си загуби ума само заради един букет или мила усмивка.
Подаръкът за Алисдър я обърка. Защо Дръмонд му го беше дал точно сега, когато ги очакваха гостите?
Тя му хвърли един поглед и видя, че топ я оглежда.