— Нямаше право, Рамзи, да криеш истината от мене.
Авторитетното му държание стана ледено.
— Мислех, че така е най-добре. Какво щеше да направиш?
— Онова, което намерех за добре.
— Ти не си подходяща за съпруга — промърмори той. — Прекалено независима си.
Тя не беше окуражавала чувствата му. По-скоро го беше смятала за доверен приятел, а той я беше предал. Болезненото срутване на идеала беше нещо ново за нея. Глори винаги казваше, че мъжете и жените не могат да бъдат истински приятели помежду си. За съжаление беше права.
Джоана примирено отвърна:
— Ти опорочи приятелството ни, Рамзи, за което искрено съжалявам.
— Той няма да намери удовлетворение тук.
За първи път Джоана беше обект на деспотичния характер на Рамзи. Нищо чудно, че престъпленията в неговия район бяха малко.
— Дали лорд Дръмонд ще процъфти сред нас, или ще се завърне в Шотландия, теб не те засяга.
— О! — Той се отпусна и започна да върти чашата за дръжката й. — Значи твоят предан съпруг не ти е казал нищо за условията на помилването му. Ти си вързана за него, Клеър, защото ще бъде обявен извън закона, ако пристъпи в любимата си Шотландия.
— Отмъщението не е достойно за тебе.
— Клеър? — примоли се той.
Съзнанието на Джоана се изпълни с ненавист.
— Никога повече не ме наричай с това име. Ти се опита да ме ухажваш, след като си знаел, че съпругът ми е жив. Можеше да ме направиш прелюбодейка.
Той изруга и изхвърча от стаята.
Щеше да издигне стена от учтивост между нея и шерифа. Сега трябваше да се отдели от съпруга си, защото поне такъв щеше да има.
Търсенето й завърши в конюшнята.
— Той и Алисдър излязоха с жребеца — каза Суин, който пиеше бира с ковача.
— Това обяснява факта защо Лонгфелоу е толкова неспокоен. Каза ли Дръмонд къде отиват?
— Не, но взе одеяло, кремъка и огнивото си. Не бих се тревожил на ваше място, господарке. Момчето искаше да отиде. Макуин ще се оправи с него. Алисдър никога не е могъл да сдържа гнева си дълго. Новината беше доста тежка за него.
— Значи си чул? — Тя се надяваше Дръмонд да успее да се справи с разбитите илюзии на Алисдър.
Той поклати глава.
— Проклети Плантагенети.
— И шерифът също, Суин. Той е знаел. — Тя едва удържаше сълзите си. — През всичките тези години, той е знаел.
Суин взе ръката й.
— Съжалявам само, че вие и Алисдър имахте добро мнение за него.
С мъже като Суин в живота си Алисдър скоро щеше да забрави шерифа. Тя леко му се усмихна.
— Знаеш ли, Глори беше права.
Той изсумтя.
— Как ли пък не.
Смяната на темата беше възможност за кратка почивка от жестокостите на деня и Джоана се вкопчи в нея.
— А ти си инат като магаре. Не я заслужаваш.
— И тя така твърди. Ще се отнасям както намеря за добре с девойката.
Джоана знаеше, че това е истина.
— Пожелавам ти мир, Суин Хендъл.
— И на вас, господарке. Вашите мъже няма да се върнат тази нощ. Да ви изпратя ли до кулата?
— Благодаря, не.
Имаше някои неща, които трябваше да свърши сама. Сестра й беше съгрешила, като бе легнала с мъж, който не й беше съпруг. Джоана щеше да постъпи по същия начин. Жалко, че не можеше да каже на Дръмонд истината. Може би и това щеше да стане някой ден. Но сега беше нейният шанс да направи последната крачка и да стане негова съпруга, обричайки се по този начин на живот, изпълнен с нови грехове.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Направиха си заслон и запалиха огън сред гора от букове. Във въздуха се носеше пушек. Небето беше обсипано със звезди. Огънят гореше ярко. Нощта беше изпълнена със звуци. Най-силно се открояваше приглушеното дишане на един баща, който не знаеше откъде да започне, и на един син, който не знаеше какво да каже.
Дръмонд се взираше в огъня и с крайчеца на окото си виждаше ботушите на Алисдър. Седнал на един пън до него, Алисдър потропваше с крака, с пети забити в пръстта. Панталонът на момчето беше покрит с прах от пътя.
По време на краткото пътуване върху жребеца пред Дръмонд Алисдър беше яздил мълчаливо. Той смело се беше хванал за гривата на коня и беше пазил равновесие с помощта на краката си. След като стигнаха сечището, Дръмонд тръгна да търси дърва за огъня, а Алисдър се отправи в обратна посока.
Откъде да започне? Дръмонд реши, че е по-добре да избягва причината за проблема и да подеме някоя весела тема. Какво щеше да зарадва Алисдър и да го окуражи да говори? Когато мълчеше, приличаше изцяло на майка си. Но Алисдър не пренебрегваше напълно Дръмонд. Ако наранените му чувства можеха да се чуят, момчето щеше да крещи от болка. Откъде трябваше да започне неопитният баща?
С върха на ботуша си Дръмонд побутна един догарящ клон. Във въздуха се разлетяха огнени искри и един бухал изрази протеста си. Нищо в миналото на Дръмонд не го беше подготвило за предстоящия разговор. В рода на Макуин на момчетата не беше позволено да страдат от наранени чувства. Лошото настроение и меланхолията се смятаха присъщи само на жените. Сега Дръмонд виждаше колко погрешно беше това убеждение. Ако едно момче или момиче беше наранено, родителят можеше да намали болката. Повече от всичко на света той искаше да облекчи болката на Алисдър.