Тя трябваше да се отърве от него и само горещото желязо можеше да й помогне.
А ако се инфектираше? Ако изгореното се инфектираше, можеше да умре.
Не и от толкова малка рана. Като бебе беше оцеляла от поставянето на клеймото. Щеше бързо и добре да превърже новата рана и да поспи на топло и удобно в леглото на Алисдър. Нямаше да бъде голям проблем. Не беше в гората без помощ и смъртно ранена. Слава Богу.
Допирът на желязото до кожата й щеше да отнеме време колкото да потопи перото си в мастилницата. Щеше да заличи единствения физически белег, който я отличаваше като Джоана Бенисън. Стомахът й се сви.
Не се страхуваше от болестта. Страхуваше се от изгубването на собствената си идентичност.
Докато се взираше в огнището, колебанието й растеше. Дръжката на дилафа се показваше от жаравата. Сбогом, Джоана.
Не. Не можеше да го направи. Тя избяга от стаята. На стълбището извади една запалена факла от свещника и хукна към върха на кулата.
Студеният вятър изостри усещанията й. Небето беше обсипано със звезди, а луната огряваше земята. Чуваше как селото спи, как животните се приготвят за сън, как вятърът стенеше между дърветата.
Мястото беше напълно диво, преди тя да дойде, и хората бяха изключително бедни. Сега имението беше изпълнено с живот и благоденствие.
Стражата на главната порта размаха фенера си. Джоана му отвърна с факлата си, после я постави в един свещник. Познатият ритуал й достави удоволствие, защото често идваше тук. Обхвана я меланхолия, когато си помисли за напредъка, който беше постигнала с управлението си.
Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна и видя Бърти, застанал на прага.
— Искате ли компания?
Изпълни я чувство на благодарност.
— Моля те.
Той беше облечен с черна наметка, а в ръката си държеше още една. Доближи се и застана до нея.
— Вземете.
Тя взе дрехата и загърна раменете си. Заедно наблюдаваха селището отдолу.
Тя първа наруши царящото мълчание.
— Тъкмо си мислех колко много промени са настъпили тук, откакто дойдохме.
— Беше само гора, блато и почти нищо друго, като изключим песимистите, които твърдяха, че ще се провалите.
Изпълни я чувство на задоволство. Подкрепата на Бърти беше нещо дадено и постоянно. Беше преживял заедно с нея всички трудни моменти. Беше съвсем естествено да бъде с нея и в този миг.
— Не бих могла да успея без тебе.
— Ами — изсумтя той и се усмихна скромно.
— Повече от всичко на света исках да имам собствен дом. Помниш ли колко ревнувах, когато стана известно, че Клеър ще се омъжи преди мене? Ненавиждах краля за това.
— Такава е била волята Божия, а не на краля. Затова беше освободен и Дръмонд, смятам аз.
При споменаването на името му сърцето я заболя.
Беше се съмнявала в чувствата си към него, но след тази вечер Джоана призна тъжната истина, че се е влюбила в Дръмонд Макуин. Вместо да засили увереността й, осъзнаването на това й тежеше.
— Той заслужава нещо по-добро, Бърти.
— По-добро от какво? — предизвикателно попита той и махна с ръка към укреплението. — По-проспериращо имение? По-снажен син? По-способна и красива съпруга?
Разкъсвана от съмнения, Джоана усети как унинието й се завръща.
— Не търсех комплимент, Бърти. Мислех си за онова, което чувства в сърнето си. Трябваше да го видиш на масата. Някой по-слаб мъж би се огънал под резките думи на Дъглас, но Дръмонд помисли първо за Алисдър.
— Той изпитва бащинска нежност към момчето и е прекалено умен, за да си позволи да загуби възхищението на хлапето. Той води борба, не виждате ли?
— Не му завиждам.
— А какво ще кажете за своята борба, скъпа приятелко?
— Той заслужава вярна съпруга. — После му разказа какво смята да направи.
— Милостиви Боже! — изруга той. — Не можете да се изгорите с нагорещеното желязо. А ако стане инфекция?
На Джоана никога не й беше лесно да се защитава, но Бърти й беше приятел.
— Няма. Какво говорят в селото за Дръмонд?
— Казват, че Едуард Втори трябва да бъде канонизиран за това, че е освободил съпруга ви от затвора. Аз казвам, че това, което сте замислили, е голяма глупост.
При други обстоятелства тя би искала съвета на Бърти.
— Бях още момиче, когато дойдохме тук. Имало ли е случай, в който да не съм те слушала, Бърти?
— Сега.
— Не мога.