От утринното слънце носът и бузите й се бяха зачервили, но тя беше изцяло безразлична към външния си вид. Със сигурност нямаше представа колко привлекателна и женствена изглеждаше и колко много го смущаваше.
— Глори си има собствено мнение — каза тя, докато чистеше плевелите. — Аз също. Само леко съм се изгорила.
Евелин изсумтя, а после иронично отбеляза:
— Господарката иска да каже, че е в блестящо здраве, милорд.
Той повдигна веждите си в очакване.
— Бирата, Клеър?
Тя го изгледа намръщено, а в очите й проблесна гняв.
— Заради Евелин трябва да откажа.
Вятърът покри лицето й с коса. Тя вдигна дясната си ръка и се намръщи. Пусна лопатата, която държеше в лявата си ръка, и отмахна падналите кичури зад ухото си, като остави мръсно петно върху бузата си.
Тя вдигна предизвикателно брадичка.
— Това е работа на прислужниците.
Той обаче беше твърдо решен да стигне до истината.
— Какво се е случило с косата ти? Евелин отново изсумтя.
— Тъй като съм честно момиче, господарю, отказах да сплета косата й или да завържа шапката й.
Глори беше особено настоятелна господарката да остане в леглото си днес.
— Затваряй си устата, Евелин — отряза я Клеър.
Дръмонд отвори пакетчето, дадено му от Глори, и извади мускала.
През стиснати зъби Клеър заяви:
— Няма да изпия лекарството.
Той се приближи още повече.
— Напротив, ще го изпиеш и ще си почиваш, докато Глори не ти разреши да ставаш.
Тя трябваше да извие врата си, за да го погледне в очите.
— Изчезвай, Дръмонд. Глори преувеличава. Съвсем добре съм.
— Ще бъдеш още по-добре, когато си легнеш.
Тя въздъхна отегчена и протегна ръката си, облечена в ръкавица.
— Добре, дай ми го, ако това ще те направи щастлив.
Той й подаде лекарството и тя го пусна в кошницата си.
Той се засмя.
— Ще бъда щастлив, ако го изпиеш сега.
Косата й отново се разпиля върху лицето й. Тя се обърна срещу вятъра, но движенията й бяха бавни и внимателни.
— Ще го изпия по-късно с парче хляб и сирене. Казах ли ти, че готвачът днес ще изпече една дебела яребица с пудинг от кестени?
Все още никакъв въпрос за Алисдър. С изчерпано търпение Дръмонд започна да пристъпва от крак на крак.
— Клеър, изпий го доброволно или ще ти го налея насила в гърлото.
С хладен поглед тя извади лекарството. С рязко движение изпрати восъчната тапа в лехата с праз. После вдигна ръка и изля кафеникавата течност върху целината. Хвърли празния мускал върху купа тор и каза:
— Нищо няма да наливаш в гърлото ми, Дръмонд Макуин, най-малкото тази упойваща помия.
Смаян, той я наблюдаваше как взема отново лопатата и се връща към плевелите.
Евелин промърмори нещо за ужасните последици от този инат.
— Намери си работа някъде другаде, Евелин — каза той.
Това привлече вниманието на Клеър.
— Ще прекопаеш този ред боб, момиче, или се връщаш право при семейството си. Дръмонд — обърна се тя към него с неестествено издадени напред устни, — напълно съм способна сама да ръководя прислугата. Работата тук е много пипкава и ти сигурно имаш по-важни задачи, като например да обърнеш внимание на Ред Дъглас.
При други обстоятелства би приветствал тази проява на чувственост. Той отпъди спомена, погледна Евелин и кимна с глава към кулата.
Прислужницата сложи мотиката на рамо.
— Да стопля ли бульона, който преди отказа да пие, господарю?
— Ще вечерям с всички останали — дойде ядосаният отговор на жена му.
Дръмонд кимна. Прислужницата излезе от градината.
Той протегна ръка.
— Ела, Клеър.
Челото й беше покрито с пот, а погледът замъглен.
— Моля те, не се тревожи повече за мене, господарю. Не съм толкова крехка, колкото булката ти… колкото когато бях булка… както би била една булка. О, по дяволите!
Обърканите й думи го убедиха напълно. Решен да я накара да влезе вътре, той се наведе и докосна лакътя й.
— Стани.
Тя извика и се отдръпна. Когато се олюля, той я вдигна на ръце, като внимаваше да не докосва нараненото й рамо. Лицето й беше пребледняло, а очите й бяха потъмнели от болка.
— Клеър?
Тя зарови глава в гърдите му, но не каза нищо. През плата на дрехата си той усети горещото и измъчено дишане. Дясната й ръка беше така свита в юмрук, че кокалчетата й бяха побелели.
Косата й покриваше рамото му и стигаше до растенията, докато той я носеше по криволичещата градинска пътека, а после и по стълбите на кулата. Ритна вратата на стаята си и я положи на леглото.
С лице покрито от косата й, тя се опита да се изправи. Той сложи ръка на бедрото й.