— Колко дълго възнамеряваш да криеш истината от мене?
Сърцето на Джоана се сви. Той знаеше. Тъкмо когато беше намерила сили в себе си да изтрие последното доказателство за истинската си самоличност. С радост би изтърпяла отново същата болка, ако можеше да му каже истината и да чуе собственото си име, произнесено нежно от този мъж, който се опитваше да прикрие добротата и уязвимостта си зад външността на воин.
— Клеър?
Страхът й намаля, когато чу името на сестра си. Дори и в облекчението си Джоана знаеше, че един ден ще трябва да му каже истината. Но не сега. Не можеше да поеме този риск, докато не завладееше сърцето му.
— Колко дълго възнамеряваш да криеш истината от мене? — повтори той.
Тя се мъчеше да намери отговора, който щеше да го успокои, и избра най-общия.
— Колкото се може по-дълго.
— Защо?
— Инцидентът беше много глупав.
Предпазливото му изражение се смекчи.
— А ти не обичаш да изглеждаш глупачка?
— Абсолютно вярно.
Погледът му се премести върху рамото й.
— Какво се случи?
— Бях тромава и невнимателна с желязото.
— Ти? — Той имитираше провлечения говор на Евелин.
— Може да съм се променила, Дръмонд, но не съм изгубила гордостта си.
Печалната му усмивка му придаде отпуснат вид.
— Не, утроила се е, а с нея и инатът ти. Защо иначе ще пренебрегваш опасността от загниване?
Обзе я умора, но разговаряха по сравнително безопасна тема.
— Не си говорил с Глори, иначе щеше да знаеш, че тя е убедена, че раната няма да забере.
Крайчеца на устата му се изви.
— Всъщност никога не съм зървал неуловимата Глори. Както Суин би казал — той имитираше местния говор на ловеца, — момичето прехвърча наоколо като комарче върху прясна купчина тор.
— Тогава извикайте тръбачите — каза познат и заповеднически глас откъм вратата. — Явно Негово величество Суин Хендъл е признал, че мисли като кралското насекомо, което е.
Дръмонд се обърна към вратата. Както Джоана очакваше, очите му се разшириха от изненада при първия му поглед върху необикновената Глори Роуд.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Както винаги, Джоана се наслаждаваше, когато наблюдаваше някой непознат при първата му среща с Глори. Напук на обичаите лечителната поддържаше къдравата си кестенява коса по-късо подстригана от тази на повечето мъже. За разлика от мъжете обаче тя беше гъвкава като сърна. Често се казваше, че ако брат Джулиан целеше душите на Феърхоуп, то двадесет и шест годишната Глори целеше телата им и поставяше на изпитание християнското им търпение.
Независима и пряма, тя имаше тъмносиви очи и бледа кожа. Вирнатият й нос и високите скули бяха покрити с лунички. Днес беше облечена в тревистозелен панталон и дълга до глезените туника, срязана отстрани и избродирана с препокриващи се цветни дъги. Нокътят на показалеца й беше необикновено дълъг. За да го пъха там, където не трябва, обичаше да казва Суин. Около ръката й беше увита една от любимите наметки на Джоана, а през рамото й беше преметната кожена чантичка, издута от церовете й.
Глори беше влюбена до уши в Суин Хендъл.
Тя погледна към лежащата Джоана, кимна одобрително, след което грациозно се доближи до Дръмонд. Той се изправи и я огледа от главата до петите.
— Не ме одобрявате, нали? — сви рамене Глори. — Разкарайте се тогава оттук, за да не страда мъжката ви гордост при гледката на жена в панталон.
Дръмонд скръсти ръце пред гърдите си и пристъпи от единия на другия си крак.
— Не е гордостта ми, момиче, а изненада, че така безцеремонно раздаваш нареждания на по-висшестоящите от тебе.
Джоана се намръщи, защото нищо неподозиращият Дръмонд беше попаднал в любимия словесен капан на Глори.
— Благодаря ви, значи вие сте по-висшестоящ от мене? — Тя се поклони. — Позволете ми да ви се представя. Аз съм Глори Роуд, жена с богатство и вкус.
Някои мъже се разгневяваха, други се ужасяваха от смелостта й. За чест на Дръмонд, той изглеждаше заинтригуван.
— Нито ще те изям, нито ще ти взема чантата, господарке Глори.
Изненадана, обикновено безцеремонната Глори започна да изучава дългия си нокът. След малко вдигна поглед.
— Какво искате?
Дръмонд избухна в смях.
— Суин беше прав за тебе.
Тя присви устни.
— Суин никога — тя посочи с дългия си нокът, — никога в безсмисления си живот не е бил прав.
Дръмонд избърса една сълза, появила се от смеха, и отвърна:
— Аз съм на друго мнение. Той каза, че ти си единствената жена за него в християнския свят и за негово наказание Бог те е изпратил тук.
Тя го нападна неочаквано.