— Хм-м, всъщност нищо съществено, сър, — отговори той.
— Много добре. — Ветинари остави бележките си. — Ако в торбата ви има още подходящи дрехи, смятам да се преоблека и да поразгледаме Ал-Кхали.
— O, богове…
— Извинете, сержант?
— O, добре, сър.
— Хубаво.
Ветинари започна да измъква една по една различни вещи от отмъкнатата торба. Някакви факирски такъми, чанта, пълна с цветни топки и накрая — афиш, който можеше да се окачва от едната страна на сцената, докато артистите изпълняваха номерата си.
— „Гули, Гули и Бети“ — прочете той. — „Екзотични номера и танци“. Хмм… Изглежда един от собствениците на торбата е била дама.
Стражите погледнаха прозрачния материал, който се появи от торбата. Ноби опули очи.
— Какво са те?
— Доколкото си спомням, наричаха се шалвари, ефрейтор.
— Ама те са много…
— Изненадващо, но смисълът в облеклото на танцьорките на екзотични танци винаги е бил по-малко да открива и повече да загатва възможността да се открие още нещо…
Ноби огледа своя костюм, после дрехите на сержант Ал-Колън и каза благо:
— Е, не вярвам че шалварите ще ви отиват, сър.
И незабавно съжали за думите си.
— Нямах намерение да ги обувам — невъзмутимо отговори Патрицият. — Моля, подайте ми феса си, ефрейтор Бети.
Тънка, почти неуловима зора-преди-зората се плъзна над пустинята и на командира на клачианския отряд това никак не му се понрави.
Д’регите винаги нападаха на зазоряване. Всички д’реги. Без значение колко души бяха те или колко души наброяваше противникът им. Тъй или иначе, атакуваше цялото племе. Не само жените и децата, но и камилите, козите, овцете и дори кокошките. Колкото и да ги очакваше човек, те винаги се появяваха… изневиделица, сякаш пустинята ги изплюваше. Само една погрешно направена крачка или една забавена стъпка и човек рискуваше да бъде посечен, наритан, стъпкан, накълван и безжалостно нахрачен.
Войниците му лежаха в очакване. Е, ако човек можеше да ги нарече войници. Той би ги нарекъл разплути… Е, всъщност не би ги нарекъл така, защото трябваше да поддържа бойния дух в поделението си, но си го мислеше много силно. Половината от тях бяха настървени момчета, които си мислеха, че ако влезеш в бой, като размахваш меча си във въздуха и крещиш страховито, врагът просто се разбягва. Те никога не се бяха срещали лице в лице с д’регска кокошка.
А колкото до другата половина… През нощта налитаха един връз друг, устройваха си засади по невнимание и бяха нервни като бобчета върху тъпан. Един от тях бе загубил меча си и сега се кълнеше, че човекът, когото е намушкал, просто си е тръгнал с меча му, забит в гърдите. А някаква скала се изправила и тръгнала, като налагала хората по пътя си. С други хора.
Слънцето вече се показваше.
— Очакването е най-тежката част — каза сержантът му до него.
— Може и да е — отговори командирът. — Но всъщност по-лоша е онази част, в която те внезапно сякаш изникват от пустинята и те срязват на две. — Той се загледа мрачно в измамно тихите пясъци. — Или онази част, в която пощръклели овце се опитват да ти отхапят носа, би могла да мине за най-лоша. Фактически, като се замисли човек за нещата, които биха могли да му се случат, когато е заобиколен от орда крещящи д’реги, онази част, в която тях изобщо ги няма, май си е най-добрата част.
Сержантът не беше обучен за такива мисли. Така че обобщи:
— Закъсняват.
— Хубаво. По-добре те, отколкото ние.
— Слънцето вече изгрява, сър.
Командирът погледна сянката си. Настъпи денят, а пясъкът милостиво не беше напоен с кръвта му. Бе умиротворявал различни непокорни части от Клач достатъчно дълго, за си задава въпроса защо, ако той умиротворяваше местните жители, те непрекъснато се биеха в отговор. Опитът му повеляваше да не произнася фразата „Прекалено спокойно е, това не ми харесва.“ Нямаше такова нещо като „прекалено спокойно“.
— Сър, може да са преместили лагера си през нощта — предположи сержантът.
— Д’регите не правят така. Те никога не бягат. Във всеки случай, оттука мога да видя шатрите им.
— Защо не ги нападнем, сър?
— Сержант, ти явно не си се бил досега с д’реги.
— Не, сър. Досега умиротворявах Лудите саватари в Ушистан и бих казал, че те са…
— Д’регите са още по-кофти, сержант. Те се опитват да те умиротворят в отговор.
— Ама аз не успях да обясня колко луди са Лудите саватари, сър.