— В сравнение с д’регите, те сигурно са леко раздразнителни.
Сержантът почувства, че репутацията му е сякаш накърнена.
— Да взема няколко мъже и да отида да разузная?
Командирът погледна отново слънцето. Въздухът вече ставаше прекалено тежък за дишане.
— O, добре де. Хайде да тръгваме.
Клачианците се приближиха към лагера. Шатрите и пепелта от огньовете си стояха. Но нямаше нито камили, нито коне, само едва забележима следа, водеща оттатък дюните.
Духът започна леко да се покачва. Атакуването на опасен враг, който се оказва, че не е там, е една от най-привлекателните форми на водене на война и отрядът изрази редица твърдения колко щастливи са били всъщност д’регите, че са успели да избягат тъкмо навреме, както и импровизации по темата какво биха направили войниците, ако хванеха жив д’рег наоколо…
— Кой е тоя? — смънка сержантът.
Една фигура се появи иззад дюните. Яздеше камила. Утринният бриз развяваше бялата му роба. Когато наближи достатъчно клачианския отряд, човекът скочи от камилата и им помаха.
— Добро утро, господа! Бих ли могъл да ви убедя да се предадете незабавно?
— Ти кой си?
— Капитан Керът, сър. Ако бихте бил така добър да сложите оръжие, никой няма да пострада.
Командирът се огледа. По билата на дюните се появиха тъмни петна. Те нараснаха и се превърнаха в човешки глави.
— Това са… д’регите, сър! — каза сержантът.
— Не. Д’регите биха атакували веднага, сержант.
— O, извинявам се. Трябва ли да им кажа да атакуват? — попита Керът. — Ако предпочитате по този начин?
Д’регите вече бяха обградили всички околни дюни. Издигащото се в небето слънце хвърляше метални отблясъци.
— Ти да не ми казваш — започна бавно командирът, — че си убедил д’регите да не ни атакуват?
— Не беше толкова лесно, но мисля, че накрая схванаха идеята — обясни Керът.
Командирът обмисли своята позиция. От всички страни бяха д’регите. Неговите войници на практика се скупчиха на едно място. А този червенокос синеок мъж му се усмихваше.
— Те как се отнасят към идеята за милостиво отношение към пленниците си?
— Мисля, че ще могат да я възприемат. Ако настоявам.
Командирът хвърли още един бърз поглед към смълчаните д’реги.
— Но защо? — попита отчаяно той. — Защо не се бият с нас?
— Защото моят командир каза, че не желае излишното отнемане на човешки живот, сър. Това е Командир Ваймс, сър. Седнал е ей там, на върха на дюната.
— Ти си убедил д’регите да не се бият с нас и ти имаш командир?
— Да, сър. Той каза, че това е полицейска акция.
Командирът преглътна.
— Ние се предаваме.
— Какво, просто така ли, сър? — извика сержантът му. — Без бой?
— Да, сержант. Без бой. Този човек тука може да накара водата да тече нагоре по хълма и той има командир. Харесва ми идеята да се предадем без бой. Сражавам се вече десет години и това, за което винаги съм мечтал, е да се предам без бой.
Водата се стичаше по металния покрив на лодката и падаше на капки върху хартията, поставена пред Леонардо да Куирм. Той я бръсна настрани. Вероятно някому би се сторило отегчително да чака затворен в тясна метална консерва, под мръсен вълнолом, но Леонардо просто нямаше представа за думата.
Разсеяно нахвърля схема за подобрение на вентилационната система.
После се загледа в собствената си длан. Почти без помощта на мисълта, сякаш получаваше инструкции от някаква друга част на съзнанието си, той начерта напречен разрез на много по-голяма версия на Лодката. Тук, тук и тук… биха могли да се монтират стотици весла вместо педали. Всяко ще бъде въртяно — моливът галеше хартията — от млад мускулест леко облечен воин. Лодката би могла да преминава спокойно под въоръжените кораби на повърхността на морето и да отнася пътниците си накъдето пожелаят. Тук ще поставим един гигантски трион, прикрепен към покрива, и когато лодката се движи с пълна скорост, ще може да прерязва корпусите на вражеските кораби. Тук и тук ще има по една тръба за…
Спря да рисува и се загледа в произведението си. Въздъхна и бавно започна да къса листа на парченца.
Ваймс наблюдаваше от върха на дюната. Не можеше да чуе достатъчно добре за какво става дума, но и нямаше особена нужда. Ангуа приседна до него.
— Планът май успя? — каза тя.
— Да.
— Той какво ще прави сега?
— А, ще им вземе оръжията и ще ги остави да си идат, предполагам.
— Защо хората го следват? — попита Ангуа.