— Е, нали ти си неговата приятелка, ти би трябвало да…
— Не, това е различно. Аз го обичам, защото той е нежен, без дори да мисли. Не наблюдава собствените си постъпки като останалите хора. Когато върши добри дела, прави го, защото така е решил, а не защото се опитва да изтъргува нещо в замяна. Той е толкова… обикновен. Но както и да е, аз съм вълк, който живее сред хората, а за такива вълци си има измислено име. Ако само ми подсвирне, ще дотичам веднага.
Ваймс се опита да не покаже колко се смути. Ангуа се усмихна:
— Не се притеснявайте, господин Ваймс. Вие сам го казахте за себе си. Рано или късно всеки от нас се превръща в нечие вярно куче.
— Той сякаш ги хипнотизира — бързо изрече Ваймс. — Хората го следват дори и само за да видят какво ще стане после. Внушават си, че ще повървят само малко с него и че могат да спрат когато си пожелаят, но всъщност никога повече не пожелават. Това си е проклета магия.
— Не. Наблюдавал ли сте го понякога? Басирам се, че е научил всичко за Джабар само след десетминутен разговор с него. И вече знае по име всяка камила на племето. И помни. Обикновено хората не обръщат особено внимание на другите хора. — Пръстите й рисуваха по пясъка. — Той те кара да се чувстваш важен.
— Политиците го правят същото… — започна Ваймс.
— Не като него, вярвайте ми. Предполагам, че лорд Ветинари помни някои факти за хората в града…
— O, по-добре е да си убедена в това!
— …но Керът проявява интерес. Той дори и не мисли за това. Прави място в главата си за всеки човек. Той проявява интерес и хората започват да мислят, че са интересни. Те се чувстват… по-добри, когато той е наоколо.
Ваймс погледна надолу. Пръстите й рисуваха безцелно в пясъка. Пустинята ни променя, помисли си той. Тя не е като града, който обгражда със стени мислите ни. Тука човек може да почувства как мисълта му се разпростира чак до хоризонта. Нищо чудно, че оттук водят началото си всички религии. И внезапно тук се озовавам аз. Може би незаконно, но то е само за да свърша работата, за която съм тръгнал. Защо ли? Защото съм проклет глупак, дето не може да се спре да помисли за минута, преди да подгони някого, ето затова. Дори и Керът се справя по-добре от мене. Аз бях глупакът, който се втурна да преследва кораба на Ахмед без никаква предварителна подготовка, но той първо се върна, за да ми докладва. Постъпи като отговорен офицер, а аз…
— Териерът на Ветинари — произнесе гласно. — Първо гони, а после мисли…
Погледът му се спря върху далечната грамада на Гебра. Там някъде се беше събрала клачианската армия, някъде отвъд беше анкх-морпоркската армия, а той се беше заврял по средата между тях със шепата си хора и без какъвто и да е план в главата, само защото първо гони, а след това разсъждава…
— Но аз трябваше да постъпя по този начин… Никое ченге не би оставило заподозрян като Ахмед да се…
И още веднъж почувства, че проблемът, с който се сблъскваше, не беше всъщност истинският. Това беше толкова… очевидно. Проблемът беше самият той. Не мислеше правилно.
И като стана дума за това, не беше помислил изобщо…
Погледна отново към заловената рота. Бяха се съблекли до набедрени превръзки и имаха овчето излъчване, най-често присъщо на хора, останали по долно бельо.
Бялата роба на Керът все още се ветрееше на бриза. Прекара тука по-малко от ден, помисли си Ваймс, а вече носи пустинята с лекотата, с която човек носи сандалите си.
— …Хм-м… 3ън-зън-зън?
— Това вашият демоничен бележник ли е? — попита Ангуа.
Ваймс подбели очи:
— Да. Въпреки че напоследък сякаш говори за някого другиго.
— …Хм-м… три следобед — бавно произнесе демончето. — …денят не е попълнен… Да проверя укрепленията на градските стени…
— Ето, виждаш ли? Мисли си, че съм в Анкх-Морпорк! Сибил даде триста долара за това чудо, а то дори не може да запомни къде се намирам в момента. — Запрати настрана угарката на пурата си и се изправи. — По-добре да сляза там долу. В края на краищата аз съм шефът.
Тои се плъзна надолу по пясъчната дюна и нехайно се приближи към Керът, който му направи дълбок метан.
— И козируване щеше да свърши същата работа, капитане, благодаря ти въпреки това.
— Извинете ме, сър. Струва ми се, че малко се бях поотнесъл.
— Защо ги караш да се събличат?
— За да станат малко за смях, когато се завърнат в поделението си, сър. За да пречупим гордостта им. — Той се наведе по-близо до Ваймс и прошепна:
— Но ще оставя дрехите на командира им. Не трябва да се подиграваме с офицерството.
— Тъй ли?