— Някои от тях искат да се присъединят към нас, сър. Момчето на Гориф и още няколко. Насила ги взели в армията преди няколко дни. Дори не знаят срещу кого се бият. И аз им казах, че могат да останат.
Ваймс хвана капитана под ръка и го отведе настрана.
— Хъм… не си спомням да съм предлагал нито един от пленниците да се присъединява към нас — внимателно каза той.
— Да, сър… Но аз си мислех, че след като нашата армия приближава, а повечето от тия юнаци са от различни краища на империята и не обичат Клач повече от нас, мислех си — един летящ отред от бойци…
— Ние не сме войници!
— Ъ-ъ, аз мислех, че сме войници…
— Да де, добре. В известен смисъл… но в действителност сме полицаи, каквито винаги сме били. Ние не избиваме хора, освен в случай…
Ахмед? Хората се чувстват някак си неспокойни, когато той е наоколо, той ги тревожи, събира информация отвсякъде, влиза необезпокояван където си пожелае и винаги е наоколо, когато възникне някакъв проблем… По дяволите, по дяволите, по дяволите…
Той се втурна през тълпата и докопа Джабар, който зяпаше Керът с обичайната смутена усмивка, която капитанът пораждаше у невинните странични наблюдатели.
— Три дни. Това са седемдесет и два часа!
— Да, офенди? — отговори Джабар като човек, който наблюдава изгрева, пладнето и залеза и просто оставя събитията между тях да текат по своя воля.
— Защо в такъв случай го наричат 71-часовия Ахмед? Какво е толкова особеното на този последен час?
Джабар нервно се ухили.
— Какво е направил той след седемдесет и един часа? — настоя Ваймс.
Джабар скръсти ръце.
— Няма да кажа.
— Той ли ви нареди да ни държите тука?
— Да.
— Но да не ни убивате.
— O, аз не бих убил своя приятел сър Сам Муле…
— И да не си ми пробутал повече тия дивотии с очните ябълки! Той е имал нужда от време, за да отиде донякъде и да свърши нещо, нали?
— Няма да кажа.
— Не е и необходимо. Защото ние си тръгваме. А ако ни убиеш… Е, допускам, че е възможно. Но на 71-часовия Ахмед това никак няма да му се хареса, струва ми се.
Джабар изглеждаше като човек, поставен пред нелек избор.
— Той ще се върне! Утре! Няма проблеми?
— Няма да го чакам! А не мисля, че той иска да ме види мъртъв, Джабар. Той ме иска жив. Керът?
Керът пъргаво се приближи:
— Да, сър?
Ваймс чувстваше как Джабар го гледа ужасено.
— Изпуснахме Ахмед. Дори и Ангуа не би могла да го проследи сред дюните. Нямаме повече работа тука. Не сме необходими.
— Необходими сме, сър! — разпали се Керът. — Бихме могли да помогнем на пустинните племена…
— А, ти искаш да останеш и да се биеш ли? Срещу клачианците?
— Срещу лошите клачианци, сър.
— Да де, ама точно в това е номерът, нали тъй? Когато някой се нахвърли върху тебе, крещи и размахва меч, как ще успееш да определиш нравствените му ценности в секундите, с които разполагаш? Хубаво, остани, ако желаеш, и се сражавай за доброто име на Анкх-Морпорк. Вероятно ще бъде доста кратко сражение. Но аз си тръгвам. Дженкинс може да не е отплавал. Е, Джабар?
Д’регът се беше вторачил в пустинния пясък между нозете си.
— Ти знаеш къде е той в момента, нали? — настоя Ваймс.
— Да.
— Кажи ми.
— Не. Дал съм му дума.
— Но всеки знае, че д’регите са клетвопрестъпници.
Джабар се ухили на Ваймс.
— Клетви. Глупости. Аз съм му дал думата си.
— Той няма да престъпи думата си, сър — намеси се Керът. — Д’регите са много неотстъпчиви за подобни неща. Само когато става дума за клетва към боговете или други подобни работи, само тогава могат да си позволят да я нарушат.
— Не мога да ти кажа къде е той — започна Джабар. — Но… — той се ухили отново, без следа от хумор — колко смел човек си, господин Ваймс?
— Спри да се оплакваш, Ноби!
— Не се оплаквам. Само казвам, че тия панталони са малко проветриви.
— Но пък добре ти стоят.
— А за какво служат тези тенекиени купички?
— Предпазват ония части от тялото, с които ти не разполагаш, Ноби.
— Както е задухал тоя вятър, трябва да си предпазя частите, с които разполагам.
— Ноби, просто се опитвай да се държиш като дама.
Което нямаше да е лесно, трябваше да признае сержант Колън. Дамата, на която бяха принадлежали дрехите, явно е била доста висока и с някак позакръглена фигура, докато Ноби без ризницата си можеше да се скрие зад тънка летвичка, ако човек прикрепи метална скаричка към горната й част. В одеянията си приличаше на муселинен акордеон, накичен с голямо количество бижутерия.
Теоретично костюмът беше предназначен да открива доста неща, ако ефрейтор Нобс би желал да покаже някаква част от себе си, но сред всички възли и дипли, с които му натаманиха по мярка дрехата, можеше само да се каже, че той е някъде вътре. Водеше магарето, което изглежда го беше харесало. Животните спонтанно харесваха Ноби. Миришеше им правилно.