— Защо тогава ти, както научих, вършиш цялата кухненска работа?
— Ами-и… така де, човек трябва да се вслушва в…
— Всъщност клачианската история е пълна с примери за смели жени, които са отивали на война с мъжете си.
— Какво? И са се сражавали на една и съща страна?
— Съпругата на принц Арквен, Тистам, е яздила в битките редом с мъжа си и съгласно легендата е избила десет хиляди пъти по хиляда мъже.
— Т’ва е доста народ.
— Легендите са склонни да преувеличават. Както и да е, има достатъчно надеждни исторически доказателства, че кралица Совауондра от Сумтри е избила повече от трийсет хиляди души по време на царуването си. Казват, че била доста докачлива.
— Ако можете само да чуете жена ми, когато не си измия чинията след ядене… — сподели мрачно Колън.
— Сержант, сега трябва да се интегрираме сред местното население — каза Патрицият. — Трябва да разберем какво става. Вече е ясно, че нашествието е запланувано. Но съм уверен, че принц Кадрам си е оставил някакви сили в случай на атака по суша. Би било чудесно да разберем къде са разположени, защото той също ще бъде с тях.
— Тъй вярно.
— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с тази задача?
— Да, сър! Познавам доста клачианци, сър! Не се тревожете.
— Ето ти малко пари. Почерпи хората. Смеси се с тях. Общувай.
— Тъй вярно!
— Недей да купуваш прекалено много питиета, но общувай колкото можеш повече.
— Аз съм добър в общуването, сър.
— Тръгвай, тогава.
— Сър?
— Да?
— Малко се притеснявам за… Бети, сър. Да излиза сама така. Всичко може да му… да й се случи.
Изрече това с някаква несигурност в гласа. Не са много нещата, които човек би могъл да си представи, че ще сполетят ефрейтор Нобс.
— Убеден съм, че бързо ще разберем, ако възникнат някакви проблеми — увери го Патрицият.
— Прав сте, сър.
Колън се присламчи към група мъже, които бяха седнали в кръг на пода, разговаряха тихо помежду си и ядяха ориз от голяма чиния. Той седна. Мъжете се сместиха. „Ами сега, как човек… аха, добре…“ — всеки знае как разговарят клачианците помежду си…
— Приветствия, о, вий братя на пустинята. Ние не се познаваме, обаче бих поделил с вас блюдо с очни ябълки на овца, как ви се струва идеята, а? Обзалагам се, че ви се иска час по-скоро да се метнете на камилите си. Да плюем връз скверните кучета от Анкх-Морпорк. Някой да е давал бакшиш скоро? Викайте ми Ал.
— Извинете ме, госпожице, вие ли сте дамата, която придружава клоуните?
Ефрейтор Нобс, който мрачно се влачеше по улицата, се озърна. Заговори го млада жена със симпатично лице. Беше приятна изненада да го заприказва жена по свой избор. Фактът, че му се усмихваше, беше вече нещо нечувано.
— Хъм-м… да. Да. Аз съм… — Той преглътна. — Бети.
— Моето име е Бана. Бихте ли дошла да си поговорим?
Ноби погледна зад нея. Жени на различна възраст се бяха събрали край голям кладенец. Една от тях свенливо му помаха.
Той примига. Това беше неизследвана територия. Огледа дрехите си, които вече не ставаха за носене. Дрехите му винаги сякаш не ставаха за носене само пет минути, след като ги беше облякъл.
— O, не се притеснявай — каза момичето. — Всички знаем как е. Но ти изглеждаше така самотна. И освен това сигурно ще можеш да ни помогнеш…
Вече бяха сред групата. Имаше жени от всички възможни размери и форми, а нито една от тях, поне досега, не беше казала „Пфу!“. Това беше събитие, неотразявано досега в персоналната хроника на Ноби. Ефрейтор Нобс безпристрастно заключи, че току-що е пристъпил портите на рая и е само досадна подробност, че влезе през погрешния вход.
— Опитваме се да успокоим Нетал — сподели момичето. — Защото годеникът й няма да се ожени утре за нея.
— Каква свиня — отбеляза Ноби.
Едно от момичетата, със зачервени от плач очи, го изгледа остро.
— Той искаше — изхълца тя. — Но го мобилизираха да се бие в Гебра! И всичко това заради някакъв кален остров, за който никой не е и чувал! Цялото ми семейство отидоха там!
— Кой го мобилизира? — попита Ноби.
— Тръгна по свое желание! — сопна се едра дама на средна възраст.
Като махнем разликите в облеклото, в нея имаше нещо изключително познато и Ноби реши, че етикетът „свекърва“ ще си е съвсем на мястото.
— O, госпожо Атбар — промълви Нетал, — той каза, че това било негов дълг. Както и да е, всички момчета трябваше да заминат.
— Мъже! — подбели очи Ноби.
— Предполагам, че ти знаеш доста за мъжките удоволствия — язвително подметна свекървата.
— Майко!
— Кой, аз ли? — изненада се Ноби. — O, да! Доста.