— Значи, можеш вече спокойно да ми кажеш. Защо го наричат 71-часовия Ахмед?
— Той уби един човек — отговори Джабар.
— Нима д’регите възразяват срещу подобни дреболии?
— В неговата собствена шатра! Когато му е гостувал почти три пълни дни! Ако беше изчакал само още час…
— А, разбирам. Определено проява на лоши маниери. А човекът заслужил ли е с нещо съдбата си?
— С нищо! Въпреки че…
— Да?
— Онзи човек е убил Ел-Иса преди това.
Тонът на д’рега показваше, че това по никакъв начин не е смекчаващо вината обстоятелство, но трябва да бъде отбелязано за пълнота.
— А тя коя е била?
— Ел-Иса беше село. Човекът отровил кладенеца им. Имали религиозен спор — добави д’регът. — Едното довело до другото… но дори и така да е, да се скършват вековните ни традиции на гостоприемство…
— Да, разбирам, че е било ужасно нещо. Почти като… проява на неучтивост.
— Този последен час е много важен! Някои неща просто не бива да бъдат правени.
— Тука поне си прав.
Към средата на следобеда Джабар им разреши да си свалят превръзките от очите. Заобикаляха ги изваяни от вятъра черни каменни грамади. Ваймс реши, че това е най-безутешното място на света, което някога е виждал.
— Казват, че някога всичко било зелено — обясни Джабар. — Било напоявана земя.
— И какво се е случило после?
— Вятърът сменил посоката си.
По залез достигнаха тесен брод между полираните от вятъра скали. Издължените сенки изостряха формата на зъберите, като им придаваха античен вид.
— Това са били сгради, нали? — попита Ваймс.
— Преди много векове тук е имало град. Ти не знаеше ли?
— Откъде да зная?
— Вашите хора са го построили. Казвал се е Тактикум. Кръстен на името на някакъв ваш войн.
Ваймс огледа порутените стени и съборените колони.
— Имало е даже град на негово име — не се обърна към никого конкретно той. Джабар го сръга:
— Ахмед те наблюдава.
— Не мога никъде да го видя.
— Естествено. Слизай. И се надявам, че ще се срещнем в какъвто рай отивате вие след смъртта си.
— Добре, добре…
Джабар обърна камилата. Отдалечи се много по-бързо, отколкото беше дошъл.
Ваймс поседна за малко на един камък. Никакъв звук не се чуваше освен писъка на вятъра между скалите и крясъка на пустинна птица. Замисли се, че чува собственото си дишане.
— Зън… зън… зън…
Дезорганизаторът звучеше притеснено и несигурно. Ваймс въздъхна:
— Да? Имам среща със 71-часовия Ахмед, така ли?
— Хъм… не… Хм-м… На хоризонта е забелязан клачиански флот… хъм…
— Кораби в пустинята?
— Хъм-м… код на грешка 746, нарастваща темпорална нестабилност…
Ваймс го разтръска и попита строго:
— Някакъв проблем ли имаш? Все още ми даваш ангажиментите на друг, идиотска кутийка такава!
— Ъ-ъ… ангажиментите са на лицето Командир Самюъл Ваймс…
— Това съм аз!
— Кой от вас?
— Какво?
— …зън…
Не каза нищо повече. Ваймс си поигра с мисълта да го изхвърли насред пустинята, но Сибил можеше да се разстрои, ако научи. Напъха го обратно в джоба си и се опита да се съсредоточи отново върху събитията.
Камъкът, на който седеше, вероятно някога е бил част от колона. Ваймс потърси с поглед и откри останалите парчета, а купчината чакъл отсреща явно е била някога стена. Тръгна бавно покрай нея, стъпките му отекваха сред каменните късове. Изведнъж установи, че се движи между старите здания или поне между това, което беше останало от тях. Тук имаше отломки от стълбище, там — срутен таван.
Една от разрушените постройки беше малко по-висока от останалите. Той се покатери на плоския покрив и откри два огромни крака. Явно тук е стояла статуя. Вероятно е заемала, доколкото Ваймс разбираше от статуи, някаква героична поза. Сега вече я нямаше, бяха останали само краката от коленете надолу. Те нямаха забележимо героичен вид.
Когато отново слезе на земята, той видя надпис, запазен защото тази страна беше на завет и буквите бяха вдълбани дълбоко в основата. Опита се да го разчете на чезнещата светлина:
AB HOC POSSUM VIDERE DOMUM TUUM
Така-а… „domum tuum“ значи „твоята къща“, май… А „videre“ е „виждам“…
— Какво? — гласно каза той. — „Виждам къщата ти оттука“? Че що за героична фраза ще да е това?
— Сър Самюъл, струва ми се, че е било замислено като заплаха и самохвалство — предположи 71-часовия Ахмед. — Типично за Анкх-Морпорк поведение, бих казал.
Ваймс застана абсолютно неподвижно. Гласът идваше точно иззад гърба му.
Гласът на Ахмед. Но му липсваха отзвуците на плюеща камила и грапав чакъл, който имаше в Анкх-Морпорк. Беше останало единствено изисканото произношение на благородник.