— Тук има ехо — продължи Ахмед. — Мога да бъда навсякъде. Може би точно в момента държа насочен към теб арбалет.
— Но няма да стреляш. И двамата сме заложили прекалено много.
— А, и крадците имат чест, така ли?
— Не знам — отговори Ваймс. Е, добре де… Или е прав, или е труп. — А полицаите имат ли чест?
Очите на сержант Колън се разшириха.
— Да си преместя тежестта на едната страна ли?
— Така функционират летящите килимчета — меко обясни лорд Ветинари.
— Да, ама ако прекаля и се изхлузя?
— Ще остане повече място за нас — безчувствено отговори Бети. — Айде де, сержант, можеш да си преместиш задника!
— Няма да си местя задника където и да е — твърдо каза Колън. Той лежеше върху килимчето проснат в цялата си дължина. Ръцете му конвулсивно стискаха пискюлите. — Просто не е естествено между тебе и разпльоскването да има само някаква черга.
Патрицият погледна надолу:
— Не летим над вода, сержант.
— Знаете за какво говоря, сър!
— Не може ли да летим малко по-бавно? — попита Бети. — Този вятър ми духа воалите, ако ми схващате намека.
Лорд Ветинари въздъхна:
— Не летим особено бързо. Подозирам, че просто килимчето е много старо.
— Да, тука е протрито — забеляза Бети.
— Млъквай — каза Колън.
— Виж, мога даже да си мушна пръста през…
— Млъквай.
— Забелязахте ли как се клатушка, като се местим?
— Млъквай.
— А, гледайте колко мънички изглеждат оттука палмовите дървета!
— Ноби, ти нали имаше страх от височини? — сети се Колън. — Сигурен съм, страх те е от високото!
— Това са сексистки стереотипи!
— Не, не са!
— Да! Какво очакваш — да си изкълча коляното, да пищя и да плача и после до края да ме носите на ръце ли? Аз ще ви докажа, че жената може да бъде също толкова добра, колкото и мъжа!
— Ноби, при тебе ще е все едно и също. Слънчасал си и това е. Ти не си жена!
Бети войнствено подсмъркна:
— Точно такава сексистка забележка очаквах да чуя от тебе.
— Добре, ама не си!
— Това е принципен въпрос.
— Поне сега имаме транспорт — изрече лорд Ветинари с тон, който казваше, че представлението е свършило. — За съжаление нямах време да разбера къде се намира армията им.
— А! Мога да помогна, сър! — Колън се опита да отдаде чест, след което отново сграбчи килимчето.
— Разкрих ги с помощта на собственото си лукавство!
— Тъй ли?
— Да, сър! Намират се в някакво място, което се казва… ъ-ъ-ъ… Ен ал Самз ла Лейза, сър!
Килимчето летя известно време в тишина.
— „Където слънцето не свети“ ли? — преведе Патрицият.
Настъпи още повече тишина. Колън се опитваше да не поглежда към никого.
— Има ли някъде град, който да се казва Гебра? — намръщено попита Ноби.
— Да, Бе… ефрейтор. Има.
— Значи са там. Разбира се, разполагате само с женската ми дума за това.
— Много добре, ефрейтор. Ще се насочим към брега.
Лорд Ветинари се отпусна. В напрегнатия си зает живот той рядко срещаше хора точно като Колън и Ноби. Те ръсеха непрекъснато глупости… но в същото време имаше нещо… почти отморяващо у тях.
Когато килимчето се насочи към морето, той започна внимателно да оглежда облачния хоризонт. В ръката си стискаше металния цилиндър, който Леонардо му беше направил.
Драстичното време изискваше драстични мерки.
— Сър? — каза Колън с глас, приглушен от килимчето.
— Да, сержант?
— Искам да знам… Трябва да разбера… Как успяхте… нали… да свалите магарето от минарето?
— С убеждение, сержант.
— Как? Просто му приказвахте ли?
— Да, сержант. С убеждение. И, ако трябва да съм честен, с остра тояга.
— А-а! Знаех си…
— Номерът в свалянето на магаретата от минаретата — обясни Патрицият, докато пустинята се разгръщаше някъде долу, — е да откриеш онази част от магарето, която сериозно желае да слезе на земята.
Вятърът беше утихнал. Птицата в скалите замлъкна за през нощта. Единственото, което ушите на Ваймс можеха да доловят, беше жуженето на нощните пустинни твари.
А гласът на Ахмед каза:
— Искрено съм впечатлен, сър Самюъл.
Ваймс пое дълбоко дъх:
— Знаеш ли, наистина ме подведе. „Нека слабините ти да са пълни с плод“. Това беше добро. Наистина реших, че си просто…
Той млъкна. Но Ахмед продължи:
— …просто поредният камилар с чаршаф на главата? Мили боже. А дотук се справяше толкова добре, сър Самюъл. Принцът беше много изненадан.
— O, айде стига. Ти се разнасяше наоколо и само правеше двусмислени намеци за пъпешите. Какво се очакваше да си помисля?
— Не се ядосвай, сър Самюъл. Аз го считам за комплимент. Сега можеш да се обърнеш. Не бих си и помислил да те нараня, освен ако не направиш нещо… глупаво.