Ваймс се обърна. Единственото, което видя, беше тъмен силует в сиянието на залеза.
— Видях те, че разглеждаше руините — каза Ахмед. — Хората на Тактикус са го построили, когато са се опитвали да завладеят Клач. По днешните стандарти не е чак толкова голям град, разбира се. Той просто е искал да подчертае намерението си. Сякаш е казал „Тук сме и тук ще останем“. Но после вятърът сменил посоката си.
— Ти ли уби Снежния склон?
— Терминът е „екзекутирах“. Мога да ти покажа признанието, което той подписа саморъчно преди това.
— Доброволно ли?
— Повече или по-малко…
— Моля?
— Нека да приемем, че му посочих алтернативите на подписването. Бях достатъчно учтив, за да оставя бележника му. В края на краищата, трябваше да поддържам твоя интерес. И недей да ме гледаш по този начин, сър Самюъл. Аз се нуждая от теб.
— Как можеш да прецениш как съм те гледал?
— Предположих. Гилдията на убийците вече беше обявила цена за главата му, така или иначе. А по щастливо стечение на обстоятелствата, аз съм неин член.
— Ти?
Ваймс изплю сричката. И се замисли: а защо не? Хората пращат децата си от хиляди мили разстояние, за да се учат в колежа на Гилдията на убийците.
— O, да. Най-добрите години от живота ми, така ми казваха. Общежитието ми беше Къщата на пепелянките. „Да живее училището! Да живее училището! Да живее училището!“ — Той въздъхна като принц и се изплю настрана като камилар. — Ако затворя очи, още мога да си представя вкуса на оня особен крем-карамел, дето ни го даваха в понеделник. Мили боже, как се връща всичко… Спомням си всяка кална уличка. Господин Диблър още ли продава ужасните си наденички в хлебче на Петмезената улица?
— Да.
— Все си е същия стар Диблър, а?
— Все същите наденички.
— Ако веднъж ги опита човек, повече никога не може да ги забрави.
— Вярно.
— Не, не се движи прекалено бързо, сър Самюъл. В противен случай се опасявам, че ще трябва да ти прережа гърлото. Ти ми нямаш доверие и аз ти нямам доверие.
— Защо ме довлече дотука?
— Да съм те довлякъл? Наложи ми се да повредя собствения си кораб, за да не ме изпуснеш!
— Да, но… ти… знаеше как ще реагирам.
Сърцето на Ваймс като че замря. Всеки знаеше как ще реагира Сам Ваймс…
— Да. Искаш ли цигара, сър Самюъл?
— Мислех, че смучеш проклетите си карамфилчета.
— В Анкх-Морпорк — да. Където и да отидеш, добре е винаги да изглеждаш малко… чуждоземен, защото на всички им е известно, че чужденците са тъпички. Между другото, цигарите ми са доста добри.
— „Свежестта на пустинята“, а?
— Ха! Всеки знае, че клачианските цигари се правят от камилска тор!
Блесна клечка кибрит и докато Ахмед палеше цигарата му, Ваймс за миг улови очертанието на гърбавия му нос.
— Със съжаление трябва да призная, че това е една сфера, в която предразсъдъците имат някои факти в своя подкрепа. Не, тези са дошли чак от Сумтри. Това е остров, за който се говори, че тамошните жени нямат души. Аз лично се съмнявам в това.
Ваймс можеше да види очертанията на ръката, която му подаваше пакета. Замисли се дали ако я сграбчи…
— Как си с късмета? — вметна Ахмед.
— Подозирам, че е на привършване.
— Да. Човек трябва да знае докъде се простира късметът му. Сър Самюъл, да обяснявам ли и как разбрах, че си добър човек?
В светлината на изгряващата луна Ваймс можеше да види ка Ахмед извади цигаре, пъхна една цигара вътре и почти гнусливо я запали.
— Кажи.
— След опита за покушение върху живота на принца аз подозирах всекиго. Докато ти подозираше само твоите хора. Не можеше да накараш сам себе си да повярваш, че клачианците може да са го извършили. Защото това би те поставило наравно със сержант Колън и останалите, за които клачианците са „ония, дето си правят цигарите от камилска тор“.
— Ти нали си полицай?
— Получавам заплатата си, да го наречем по този начин, като вали на принц Кадрам.
— Не ми се вярва да е много доволен от тебе в момента. Трябваше да охраняваш брат му, нали?
„Както и аз“ — продължи наум Ваймс. Но какво, по дяволите…
— Да. И ние си мислехме така, сър Самюъл. Ти си мислеше, че са твоите хора, аз мислех, че са моите. Разликата е само, че аз се оказах прав. Смъртта на Куфурах е била замислена в Клач.
— А, тъй ли? Затова са искали Стражата да си мисли…
— Не, сър Самюъл. Важното е какво някой е искал ти да си помислиш.
— Тъй ли? Добре, ама тука грешиш. Всичките онези работи със разсипаните по пода стъкла и пясъка, аз ги… разкрих… моментално…