— Думата е „екзекутираме“. Освен това сме го правили само веднъж, и то преди ужасно много време. Затова ли ме доведе тук? За какво беше изобщо цялата тази драма? Не можеше ли да дойдеш да се видим в Анхк-Морпорк?
— Подозрителен човек си ти. Щеше ли да ми повярваш? А и трябваше да измъкна принц Куфурах оттам, преди… как да го кажа… да „издъхне от раните си“.
— Къде се намира принцът сега?
— Наблизо. И на сигурно място. В пустинята ще е на далеч по-сигурно място, отколкото в Анкх-Морпорк, вярвай ми.
— Добре ли е?
— Оправя се. Една стара жена, на която имам доверие, се грижи за него.
— Майка ти?
— Не, за бога! Майка ми е д’рег! Би се почувствала силно оскърбена, ако й се доверя. Би решила, че не ме е възпитавала правилно. — Този път той улови изражението на Ваймс. — Ти сигурно ме мислиш за образован варварин?
— Нека да кажем, че аз бих дал на Снежния склон малко преднина.
— Тъй лй? Огледай се, сър Самюъл. Твоят… район… е град, който можеш да обходиш за половин час. Моят район са два милиона квадратни мили пустиня и планини. Моите помощници са ятаганът и камилите и, да ти кажа право, никой от тях не е особено приказлив, вярвай ми. O, градовете и селцата си имат своя собствена стража, един вид. Не си падат по сложните разсъждения. Но моя работа е да обикалям по забутаните кътчета, да издирвам престъпници и убийци на петстотин мили от всеки, който би бил на моя страна. Така че аз трябва да внушавам страх и да нанасям първия удар, защото никой няма да ми даде шанс да нанеса втори. Аз съм почтен човек в известен смисъл. Така мисля. Аз оцелявам. Оцелях седем години в общественото училище в Анкх-Морпорк под снизходителните погледи на синовете на благородниците. В сравнение с това животът сред д’регите си е направо лек и приятен, мога да те уверя. Аз раздавам своето правосъдие незабавно и евтино.
— Научих как си се сдобил с името си…
Ахмед сви рамене.
— Човекът беше отровил водата. Това беше единственото кладенче на двайсет мили разстояние. Измряха петима мъже, седем жени, тринайсет деца и трийсет и една камили. А някои от тях бяха много ценни камили, трябва да знаеш. Имах показанията на човека, който му продал отровата, и тези на достоверен свидетел, видял го край кладенеца в съдбоносната вечер. Веднъж щом получих и показанията под клетва на слугата му, защо трябваше да отлагам с още цял час?
— Понякога ние прибягваме до съдебни процеси — отбеляза Ваймс.
— Да. Лорд Ветинари отсъжда. Е, хубаво, на петстотин мили от другите хора аз съм законът. — Ахмед махна с ръка. — O, без съмнение човекът би обяснил, че има смекчаващи вината обстоятелства, че е имал нещастно детство, че страда от остра форма на Зарази-Кладенче. Но аз съм свикнал да обезглавявам страхливи убийци.
Ваймс се предаде. Човекът имаше право. Човекът имаше цял меч освен това.
— Всеки скача според тоягата — заключи той.
— Мечът спестява и подскачането — ухили се Ахмед. — Недей да се мръщиш, беше майтап. Аз знаех, че принцът замисля заговор и си казах: не е редно. Ако убие някой анкх-морпоркски лорд, това би било политика. Но да убие брат си… Помислих си — как да преследвам дребни престъпници из планините, като ще съм станал част от много по-голямо престъпление? Принцът иска да обедини цял Клач. Лично аз харесвам малките племена и държавици, дори и с техните малки войни. Не бих възразил, ако нападнеха Анхк-Морпорк защото така им се иска или заради ужасните ви лични навици, или заради немислимата ви арогантност… Има достатъчно причини да се воюва с Анхк-Морпорк. Но лъжата не е една от тях.
— Разбирам те — каза Ваймс.
— Но какво бих могъл да направя сам? Да арестувам Принца ли? Аз съм негов полицай, както ти си полицай на Ветинари.
— Не. Аз съм служител на закона.
— Знам само, че трябва да има полиция дори и за кралете.
Ваймс замислено се загледа в обляната от лунна светлина пустиня.
Някъде там се намираше армията на Анхк-Морпорк, доколкото бяха успели да я съберат. А някъде оттатък чакаше армията на Клач. Хиляди мъже, които иначе вероятно биха си допаднали, ако се видят на чашка в кръчмата, сега щяха да се втурнат едни срещу други и щяха да се избиват, а след първата атака вече нямаше да има нужда от извинение да го направят отново и отново…
Той си припомни как в детските си години слушаше старците на улицата да си говорят за войната. По негово време не бе имало твърде много войни. Градовете-държави в Сто Лат основно се опитваха да се докарат взаимно до банкрут, докато Гилдията на убийците не решеше въпросите им на равни начала. Повечето хора всъщност само се дърлеха и въпреки че това дразнеше, беше далеч по-добре от копие, забито в черния дроб.