Най-живо си спомняше, освен описанията на локви, пълни с кръв и хвърчащи крайници, думите на един старец: „И ако кракът ти затънеше в нещо, винаги беше най-умно да не поглеждаш какво е то, за да не си избълваш вечерята“. Старецът не обясни по-подробно. Но останалите старци като че разбраха. Както и да е, нищо не беше по-лошо от обясненията, които Ваймс си представяше сам.
Той си спомняше още за други трима старци, които се грееха по цял ден на слънцето на една пейка. Те общо разполагаха с пет ръце, пет очи, четири и половина крака и две и три четвърти лица. И седемнайсет уши. (Уинстън Лудия показваше колекцията на всяко добро момченце, което му изглеждаше достатъчно уплашено.)
— Значи той е искал да започне война.
Ваймс трябваше накрая да си отвори устата и да го произнесе на глас, защото в противен случай главата му не би могла да побере подобна идиотска идея. Човекът, за когото всички казваха, че бил честен, благороден и добър, искаше война.
— Да, разбира се — съгласи се Ахмед. — Нищо не сплотява така хората, както хубавата война.
Как да се разбереш с някого, който разсъждава по този начин? Ваймс се замисли. При обикновения убиец… е, човек има цял спектър от възможности. Той можеше да се справи с обикновен убиец. Имаме престъпници, имаме и полицаи и те създават своего рода люлка, която някак си се уравновесява. Но когато се сблъскаш с човек, който сяда и решава да започне война, какво, в името на седемте кръга адови, може да уравновеси такъв човек? Тогава е нужен полицай с размерите на държава.
Човек не можеше да вини войниците. Те просто стояха и чакаха да бъдат насочени в правилната посока.
Нещо изтропа в срутената колона. Ваймс погледна натам и издърпа полицейската палка от джоба си. Тя проблесна на лунната светлина.
Каква работа можеше да върши това нещо? Означаваше, че той има правото да преследва и лови дребни престъпници, извършили дребни престъпленийца. Беше безсилно срещу толкова големите престъпления, че човек дори не можеше да ги види. А той живееше в тях. Значи… по-безопасно ще е да се придържаме към малките престъпления, Сам Ваймс.
— АЙДЕ, ЮНАЦИ! ДАЙТЕ ДА ГИ ЗАВРЕМ В ДИРНИКА НА ГЬОГРАФИЯТА!
Тъмни фигури наскачаха иззад порутените колонади. Ятаганът на Ахмед изпищя тънко, когато той го извади с един замах от ножницата.
Ваймс видя как към него се устремява алебарда — анкх-морпоркска алебарда! — и уличните рефлекси взеха връх. Той не загуби време да се подхилва на човек, който беше достатъчно глупав да напада пеши войник с пика. Приклекна, за да избегне острието, сграбчи дръжката и дръпна с такава сила, че собственикът на оръжието налетя право върху замахналия насреща крак.
После отскочи настрана, като се бореше да измъкне меча си изпод непознатите му одежди. Залегна, за да избегне дивия замах на друга сенчеста фигура, лакътят му се заби в нещо болезнено.
Когато отново се изправи, се оказа лице в лице с човек и гол меч в ръка…
…разнесе се копринен звук… и човекът се люшна назад… на лицето му все още беше изписана изненада, когато главата отлетя настрани от тялото.
Ваймс смъкна покривалото си за глава.
— Аз съм от Анкх-Морпорк, тъпанари такива!
Едър силует с меч във всяка ръка изникна пред него.
— ШТИ ОТКЪСНА ИЗИКА ЕЙ СИГА, ТИ… ТИ… МАЗЕН… O, вие ли сте, сър Самюъл?
— Ъ? Уиликинс?
— Да, сър. — Икономът му се изпъчи.
— Уиликинс?
— Извинете ме само за момент, сър… СПРЕТЕ, ЕЙ ВИЕ КУЧИ СИНОВЕ… не бях известен за вашето присъствие тук, сър.
— Оня там още се бие, сержант!
Ахмед беше опрял гръб в колоната. В краката му вече лежеше един труп. Трима мъже се опитваха да се приближат достатъчно до него, но и да не попаднат в обсега на свистящата стена, която създаваше с ятагана си.
— Ахмед! Те са на наша страна! — изрева Ваймс.
— А, тъй ли било? Извини ме тогава.
Ахмед свали меча си и измъкна цигарето от устата си. Кимна към един от войниците, които се бяха опитали да го убият, и каза мило:
— Добро утро.
— К’во, и ти ли си един от наш’те?
— Не, аз съм от…
— Той е с мене! — излая Ваймс. — Как се озова тука, Уиликинс? Сержант Уиликинс, както виждам.
— Патрулирахме, сър, и бяхме нападнати от група клачиански господа. При последвалата неразбория…
— …трябваше да го видите само, сър! Отхапа носа на копелето, ей тъй — допълни един от войниците.
— Вярно е, сър, че проявих грижовност да защитя доброто име на Анкх-Морпорк. Както и да е, след като…
— …и оня тип, сержант, как го намушка право в…
— Моля те, редник Бурк, в момента уведомявам сър Самюъл за протеклите събития, — каза Уиликинс.