— Сержантът требе да ’земе медал, сър!
— Тези от нас, които оцеляха, трябваше да се укрият от вражеските патрули и тъкмо обмисляхме възможността да легнем край тази постройка и да очакваме зората, когато се натъкнахме на вас и на този господин.
Ахмед го наблюдаваше зяпнал.
— Сержант, колко души наброяваше клачианският патрул? — попита той.
— Деветнайсет души, сър.
— Много прецизно сте ги преброил, на тази светлина.
— Бях в състояние да ги преброя… пост фактум, сър.
— Искаш да кажеш, че сте ги убили всичките?
— Да, сър — кротко потвърди Уиликинс. — Въпреки че и ние загубихме петима човека, сър. Ако не броим редниците Хобли и Уеб, сър, които за съжаление изглежда починаха в резултат на настоящото нещастно недоразумение. С ваше позволение, сър, ще отнеса телата.
— Горките — каза Ваймс, който чувстваше, че това не е достатъчно като епитаф, но е по-добре от нищо.
— Късметът на войника, сър. Редник Хобли, приятелите му го наричаха Рижавия, беше на деветнайсет и живееше на Тирбушонената улица, където приживе произвеждаше връзки за обувки. — Уиликинс хвана ръцете на мъртвеца и ги скръсти на гърдите му. — Ухажваше една млада дама, наречена Грейс, снимка на която беше така любезен да ми покаже снощи. Както ми беше дадено да разбера, тя работи като прислужничка у лейди Вентури. Ако бъдете така добър да ми подадете главата му, сър, ще се оправя нататък ЕЙ ЛЕКЕТА КОЙ ВИ РАЗРЕШИ ДА СЯДАТЕ Я СКАЧАЙТЕ НА КРАКА НА СЕКУНДАТА ИЗОПНИ ГЪРДИ СВАЛИ ШЛЕМА ОТДАЙ ПОЧИТ ПРОЯВИ РЕСПЕКТ!
Облаче дим се изтърколи покрай ухото на Ваймс.
— Знам какво си мислиш — каза Ахмед. — Но така е на война, сър Самюъл. Събуди се и помириши кръвта.
— Но… само до преди минута те бяха живи…
— Твоят приятел явно знае по-добре от теб как стават тези неща. Ти — не.
— Той е иконом!
— Е, и? Убий или ще бъдеш убит — това важи даже и за икономите. Ти не си войник по душа, сър Самюъл.
Ваймс тикна полицейската си палка под носа му.
— Аз не съм убиец по душа! Виждаш ли това? Виждаш ли какво пише на него? Аз трябва да пазя мира! А ако за целта ми се налага да избивам хора, значи просто чета погрешното упътване.
Уиликинс безшумно се появи, като мъкнеше втория труп.
— Нямах привилегията да науча много за този млад човек. Наричахме го Паяка, сър. — Поизправи се. — Свиреше доста зле на хармоника и надълго и нашироко разказваше за дома си. Бихте ли желал един чай, сър? Редник Смит тъкмо го запарва. Хмм…
Икономът учтиво се покашля.
— Да, Уиликинс?
— Не ми допада да подхващам въпроса, сър…
— Казвай, човече!
— Случайно да носите със себе си такива неща като бисквити, например? За чая ви, сър? Колебая се да ви предложа чай без бисквити, но ние самите не сме яли вече два дена.
— Но нали сте били на патрул?
— Снабдителна мисия, всъщност, сър.
Уиликинс изглеждаше притеснен. Ваймс се наежи:
— Искаш да кажеш, че Ръждьо не ви е осигурил нищо за ядене ли?
— O, напротив, сър. Но после се разчу, че…
— Разбрахме, че нещо не е наред, щом консервите с овнешко започнаха да гърмят — промърмори редник Бурк. — И бисквитите бяха доста… жизнени. Оказа се, че проклетият Ръждьо ни е дал храна, дето и тия с чаршафите по главите не я ядат…
— А ние, както е известно, ядем всичко — каза 71-часовия Ахмед.
— РЕДНИК БУРК СМОТАНЯК ТАКЪВ РАЗГОВАРЯШ С КОМАНДВАЩИЯ СИ ОфИЦЕР СЯКАШ ВЕЧЕ СИ КАПИТАН СРАМОТА искрено се извинявам, сър, но всички се чувстваме леко… отпаднали.
— Мина доста време, откак отхапа последния нос ли? — попита 71-часовия Ахмед.
— Ахахаха, сър — отговори Уиликинс.
Ваймс въздъхна.
— Уиликинс, когато свършите, искам ти и хората ти да дойдете с мене.
— Много добре, сър.
Ваймс кимна на Ахмед.
— И ти също. Ножът е опрял до кокала.
Горещият вятър развяваше знамената. Слънцето се отразяваше във върховете на копията. Лорд Ръждьо огледа армията си и реши, че е добра. Но малка.
Той се наведе към адютанта си.
— Нека въпреки това да не забравяме, че генерал Тактикус е бил десетократно превъзхождан по сила, когато е превзел прохода Ал-Иби, — каза.
— Да, сър. Въпреки че доколкото си спомням, сър, неговите хора са яздили слонове при тази си победа — отвърна лейтенант Хорнет. — И са имали провизии — добави многозначително.
— Сигурно, сигурно. Но пък кавалерията на лорд Пинву веднъж нападнала и разбила цялата армия на Псевдополис. Тази победа е възпята в песни и легенди.
— Но всички са били избити, сър!
— Да, да, но въпреки това е била паметна атака. И всяко дете знае, нали така, историята за стоте ефебианци, които победили цялата тсортеанска армия? Пълна победа, а? А?