— Да, сър — мрачно каза адютантът.
— Съгласен си с мене, значи?
— Да, сър. Но историците твърдят, че и земетресението е помогнало.
— Добре де, но не може да не признаеш, че Седемте юнака от Херген са победили племената на Дългокраките, въпреки че са били превъзхождани в съотношение сто към един?
— Да, сър. Това е люлчина песен, сър. Никога не се е случила в действителност.
— Момче, ти да не твърдиш, че бавачката ми е била лъжкиня?
— Не, сър — бързо каза лейтенант Хорнет.
— Значи ще се съгласиш, че барон Мимбълдроун с една ръка е надвил армиите на Сливовия пудинг и е изял стафидите им?
— Завиждам му, сър. — Лейтенантът отново огледа редиците. Хората бяха много гладни, въпреки че лорд Ръждьо вероятно щеше да ги нарече загладени. Щяха и да са по-зле, ако не беше ненадейният дъжд от варени омари по пътя. — Хм-м… не мислите ли, сър, че след като имаме малко свободно време в момента, бихме могли да помислим върху разположението на хората си, сър?
— На мене ми изглеждат много добре разположени. Храбри мъже, горящи от нетърпение да влязат в боя!
— Да, сър. Имах предвид… по-скоро… ами… да ги разпределим по позиции, сър.
— Нищо им няма на хората! Виж колко красиво са строени в редици! А? Гора от стомана, която твърдо ще удари право в черното сърце на клачианския агресор!
— Да, сър. Но — разбирам, че това е съвсем нищожна възможност — би могло да се случи така, че докато се прицелваме в сърцето на клачианския агресор…
— …в черното му сърце… — поправи го лорд Ръждьо.
— …в черното му сърце, сър, ръцете на клачианския агресор — ето тези поделения, сър, — ще се затворят около нас в класическата схема на клещите.
— Гората от стомана ни послужи великолепно във втората война срещу Куирм!
— Нея я загубихме, сър.
— Но бяхме на косъм от победата!
— Но въпреки това я загубихме, сър.
— Какво работеше като цивилен, лейтенанте?
— Бях земемер, сър, и мога да чета клачиански. Затова ме произведохте офицер.
— Значи не знаеш как да се биеш?
— Знам само да меря и да смятам, сър.
— Ба! Покажи малко кураж, човече! Макар да се обзалагам, че няма да има нужда. На Джони Клачианеца не му стиска да се бие. Веднъж да опита вкуса на студеното острие и е свършен!
— Разбирам ви, сър — отговори адютантът, който беше наблюдавал клачианските позиции и имаше собствено мнение по въпроса.
А то се състоеше в следното: главните сили на клачианската армия побеждаваха всеки, с когото се сражаваха през последните години. За простия човек това означаваше, че оцеляваха онези войници, които навреме придобият навика да остават живи в края на всяка битка. Освен това имаха богат опит от сблъсъка си с многобройни врагове. Умираха глупаците.
Днешната армия на Анкх-Морпорк, от своя страна, никога не се беше сблъсквала с враг, въпреки че ежедневната практика на градския живот се броеше за опит, особено в по-крайните квартали. Той вярваше, заедно с генерал Тактикус, че храбростта и неукротимият човешки дух са прекрасни неща, които обаче остават на второ място, ако се сравнят с комбинацията от храброст, неукротим човешки дух и числено превъзходство шест към едно.
Всичко звучеше толкова гладко в Анкх-Морпорк, мислеше си той. Доплаваме до Клач, в Ал-Кхали сме в ранния следобед, пием шербет в компанията на гъвкави млади дами в „Рхокси“. Клачианците зърват оръжията ни и побягват като луди.
Е, добре, но клачианците ни огледаха доста добре тази сутрин. Досега не са се разбягали. Но пък изглежда доста се забавляваха.
Ваймс подбели очи. Изглежда, че вършеше работа… но как?
Бе се наслушал на достатъчно добри оратори и капитан Керът не беше сред тях. Той се колебаеше, губеше нишката на мисълта си и в края на краищата объркваше цялото си слово. И въпреки всичко…
Наблюдаваше лицата, обърнати към Керът. Там бяха д’регите, онези от клачианците, които пожелаха да останат, както и Уиликинс с понамалялата му дружина. Те слушаха.
Беше като някаква магия. Той обясняваше на хората, че са готини типове, и те знаеха, че не са готини типове, но начинът, по който им го казваше, ги караше да му повярват за известно време. Веднъж някой да помисли, че те са добри и почтени граждани — просто е немислимо да го разочарова човек. Керът владееше огледалото на словото, което отразяваше каквото на човек му се искаше да зърне в него. Но важното беше, че той наистина вярваше във всяка своя дума.
Но дори и при това положение, мъжете поглеждаха от време на време към Ваймс и Ахмед, личаха мислите им, течащи някъде отдолу в съзнанията им: „Всичко ще да е наред, щом и тия там са на наша страна“. Това, Ваймс трябваше да признае със срам, беше едно от предимствата на армиите. Хората се обръщаха към други хора, за да получат заповед какво да правят.