— Това някакъв номер ли е? — попита Ахмед.
— Не. Той не владее никакви трикове — отвърна Ангуа. — Наистина. Ъх-ох!…
В редиците имаше някакво счепкване. Керът закрачи по посока на сбиването, наведе се и вдигна редник Бурк и един д’рег. Стискаше по един пояс във всеки свой грамаден юмрук.
— Вие двамата, какво става тука?
— Той ме нарече брат на прасетата, сър!
— Лъжец! Ти ме нарече мазна бърсалка за чинии!
Керът поклати глава.
— А досега се разбирахте толкова добре — тъжно промълви той. — Наистина няма нужда да се държите по този начин. Сега искам ти, Хашел и ти, Винсент, да си стиснете ръцете, става ли? И да се извините един на друг. На всички ни беше доста напрегнато напоследък, но знам, че вие двамата сте чудесни момчета и…
Ваймс чу Ахмед да мърмори под носа си:
— Е, сега вече е свършено с него…
— …затова просто си стиснете ръцете и ще забравим за случката.
Ваймс крадешком погледна към 71-часовия Ахмед. Човекът беше застинал с восъчна усмивка на лице. Двамата провинили се предпазливо докоснаха ръцете си, сякаш очакваха да изкочат искри при допира.
— Хайде сега, Винсент, извини се на господин Хашел…
Чу се неохотно:
— ’Звинявай.
— И се извиняваме за какво? — настоя Керът.
— …Извинявам се, че го нарекох мазна бърсалка за чинии…
— Много добре. Сега ти, Хашел, извини се на редник Бурк.
Очите на д’рега бясно се завъртяха в орбитите си, като търсеха пролука, достатъчно широка, за да се шмугнат и да избягат заедно с прикрепеното към тях тяло. След това той се предаде.
— ’Звинявай.
— За?…
— ’Звинявам се, че го нарекох брат на прасетата…
Керът пусна внимателно двамата мъже на земята.
— Добре! Сигурен съм, че веднъж като се опознаете, ще се разбирате страхотно помежду си…
— Нали не видях това, което току-що видях? — попита Ахмед. — Не го видях току-що да говори като възпитателка в начално училище на Хашел, който, по случайност знам, веднъж ритнал някакъв човек толкова силно, че носът му се озовал в едно от ушите му.
— Да, точно това видя — натърти Ангуа. — А сега ги наблюдавай.
Когато останалата част от разнородния отред отново обърна лица към Керът, двамата побойници си размениха притеснени погледи, изпълнени с взаимното разбиране за унижението, на което са били подложени заедно.
Редник Бурк плахо предложи цигара на Хашел.
— Магията действа само когато той е наоколо — обясни Ангуа. — Но въпреки това работи.
„И дано продължи“ — безгласно се молеше Ваймс.
Керът се приближи до коленичилата камила и я възседна.
— Това е Злият братовчед на чакала! — ахна Ахмед. — Камилата на Джабар! Хапе всеки, който се опита да я язди!
— Да, но това е Керът.
— Хапе дори самия Джабар!
— А забеляза ли как внезапно се научи да язди камила? — подхвърли Ваймс. — И как да си повдигне робата? Той се вмества в нещата. Момчето е израснало в мина на джуджетата. Отне му не повече от месец да научи собствения ми проклет град по-добре от мене.
Камилата се изправи полека. Сега знамето, помисли Ваймс, някой да му даде знаме. Когато човек отива на война, трябва да носи знаме.
Полицай Шу точно навреме подаде копие с навито около него платно. Изглеждаше изключително горд от себе си. Уши знамето в условията на пълна секретност преди не повече от половин час. Когато има наблизо зомби, човек винаги разполага с игла и конец.
Но не го развявай, мислено пожела Ваймс. Нека не го виждат. За тях е достатъчно да знаят, че маршируват под своето знаме.
Керът размаха копието.
— Аз ви обещавам — извика той. — че ако победим, никой няма да ни запомни. Но ако загубим, никой няма да го забрави!
Това беше вероятно един от най-тъпите призивни викове, каза си Ваймс, след паметното „Нека всички си прережем гърлата, момчета!“ на генерал Пидли. Но беше възнаграден с мощно „ура“. Човек просто не можеше да не си представи магията, която течеше на нивото на костния мозък. Хората следваха Керът от любопитство.
— Хубаво, сега имаш армия, струва ми се — каза Ахмед. — И после какво?
— Аз съм полицай. Както и ти. А тук ще се извърши едно престъпление. Яхай камилата!
Ахмед направи дълбок метан:
— Офенди, щастлив съм да бъда предвождан от бял офицер.
— Ама аз не исках…
— Някога яздил ли си камила, сър Самюъл?
— Не!
— Тъй ли? — Ахмед мимолетно се усмихна. — Много е лесно — сритай я лекичко, за да тръгне. А когато искаш да спреш, я удряш колкото можеш по-силно с пръчката и викаш „Хът хът хът хът!“