— За да я накарам да спре, трябва да я удрям с пръчката ли?
— Сещаш ли се за друг начин? — попита 71-часовия Ахмед.
Неговата камила обърна глава към Ваймс, изгледа го и се изплю в окото му.
Принц Кадрам и генералите му наблюдаваха врага в далечината от гърбовете на конете си. Най-разнородни клачиански армии бяха строени пред портите на Гебра. Сравнени с тях, анкх-морпоркските волнонаемници изглеждаха като групичка туристи, които са си изпуснали автобуса.
— Това ли е всичко? — попита принцът.
— Да, сир, — отговори генерал Ашал, — но, разбирате ли, те вярват, че съдбата е на страната на смелите.
— Това ли им служи за извинение да разгърнат такава достойна за пренебрежение малка армийка?
— Ах, сир, но те вярват, че ние ще се обърнем в бягство в мига, когато вкусим студената стомана.
Принцът огледа знамената, които се вееха в далечината.
— Защо?
— Не бих могъл да отговоря, сир. Изглежда, че е въпрос на вярвания.
— Странно. — Принцът кимна към един от телохранителите си. — Подай ми някаква студена стомана!
След кратка припряна дискусия много предпазливо му беше подаден един меч с ръкохватката напред. Принцът го огледа внимателно, след това с театрална показност го лизна. Войниците се разсмяха.
— Не — заключи той накрая. — Не, трябва да отбележа, че не се чувствам ни най-малко неуверен и изпълнен със съмнения. Тази стомана достатъчно студена ли е?
— Лорд Ръждьо вероятно го е казал метафорично, сир.
— Аха. Такъв си е той. Добре, хайде да отидем да ги посрещнем. В края на краищата, трябва да се покажем цивилизовани.
Той сръга коня си. Генералите се подредиха след него. Принцът отново се наклони към генерал Ашал:
— И защо трябва да се срещаме преди битката?
— Това е нещо като… жест на добра воля, сир. Воините отдават почит един на друг.
— Но този човек е безнадежден некадърник!
— Така е, сир.
— А ние ей сега ще насъскаме няколко десетки хиляди наши хора срещу него.
— Така е, сир.
— И какво се опитва да постигне този маниак? Да ми каже, че няма нищо лично против мен ли?
— Общо взето, сир… да. Научих девиза на училището, което е завършил: „Не е важно дали ще спечелиш или ще загубиш, важно е участието.“
Устните на принца помръдваха, докато пробваха мисълта на вкус. Накрая каза:
— И въпреки че знаят това, хората продължават да приемат заповеди от него?
— По всичко изглежда, че да, сир.
Принц Кадрам поклати глава. Можем да се поучим от Анкх-Морпорк, обичаше да казва баща му. Най-често какво не бива да правим. И принцът се учеше.
Първо научи, че Анкх-Морпорк някога е владял голяма част от Клач. Бе обходил руините на техните градове из провинциите си. И когато узна името на човека, който бе имал дързостта да ги издигне, прати свои шпиони в Анкх-Морпорк, за да научат колкото се може повече за него.
Наричали са го генерал Тактикус. Принц Кадрам беше изчел много и беше запомнил всичко. „Тактиката“ се оказа извънредно полезна при разширяването на империята му. Разбира се, имаше си недостатъци. Империята има граници, а през границите нахлуват бандити. Значи човек трябва да изпрати сили да се разправят с бандитите, а за целта му се налага да окупира страната им. И в края на краищата човек се оказва възнаграден с още един непокорен васал, когото трябва да управлява. А той на свой ред също си има граници, през които от дъжд на вятър влизат нашественици. И новоизлюпилите се данъкоплатци настояват за защита срещу техните братя-бандити, защото в противен случай отказват да си плащат данъците. А между другото се занимават по малко с обири по пътищата, за да свържат двата края. И кръгът се затваря с ново събиране на войска, независимо дали на човек му се иска или не…
Той въздъхна. За човек, който сериозно се е заел да построи империя, понятието крайна граница не съществува. Има само следващ проблем за разрешаване. Само ако хората можеха да проумеят…
Нямаше такова нещо като игра на войници. Тактикус е разбирал това много добре. Разузнай броя на противниковите сили и уважавай способностите им, ако имат такива, разбира се. Но никога не си внушавай, че после ще можете да се видите за по едно питие и възстановка на играта удар-по-удар.
— Може просто да е луд, сир — предположи генералът.
— O, добре тогава.
— Въпреки това ми донесоха, сир, че напоследък е нарекъл клачианците „най-добрите войни на света“.
— Така ли?
— Добавил е: „Когато са предвождани от бели офицери“, сир.