— О?
— А ние му предлагаме закуска, сир. Ще бъде повече от неучтиво от негова стана да откаже.
— Каква добра идея! Имаме ли нужните количества от овчи очни ябълки?
— Позволих си волността, сир, да наредя на готвача да запази няколко именно за този случай.
— Да ги донесе! В края на краищата, лордът ще бъде наш почетен гост. Нека да изпипаме нещата както си му е редът. Моля те, опитай се да изглеждаш сякаш не понасяш вкуса на студена стомана.
Клачанците се разположиха на половината път между двете армии под шатра с покрив, но отстрани нямаше нищо, което да закрива гледката. В гостоприемната сянка подредиха ниска маса. Лорд Ръждьо и отрядът му чакаха вече половин час. Те неумело се поклониха при появата на принц Кадрам. Около шатрата почетните стражи на Клач и Анкх-Морпорк се гледаха подозрително.
— Кажете ми, дали някой от вас, господа, говори Клачиански? — попита принц Кадрам, след като продължителните приветствия завършиха. Усмивката на лорд Ръждьо замръзна.
— Хорнет? — изсъска той.
— Сър, не съм съвсем сигурен точно какво каза той — обясни нервно лейтенантът.
— Мислех, че знаеш клачиански!
— Мога да го чета, сър. Не е същото…
— O, не се безпокойте, господа — каза принцът.
— Както обичаме да казваме ние в Клач — и на този клоун са му дали да предвожда армия?
Клачианските генерали в палатката внезапно придобиха беизразните лица на изпечени комарджии.
— Хорнет?
— Хъм… нещо свързано с… да притежавате, да контролирате… хм-м-м…
Кадрам се усмихна на лорд Ръждьо.
— Не съм съвсем запознат с този обичай. Вие често ли се срещате с противника си преди битка?
— Счита се за достойно за уважение. Доколкото ми е известно, в нощта преди величествената битка за Псевдополис офицерите от двете страни са организирали бал в двореца на лейди Селачии.
Принцът отправи въпросителен поглед към генерал Ашал, който кимна.
— Така ли? Очевидно има още много какво да учим. Както казва великият поет Мошеда, не вярвам на нито една дума на този човек!
— Ах, да — включи се лорд Ръждьо. — Клачианският е един много поетичен език.
— Извинете ме, сър — обади се лейтенант Хорнет.
— Какво има, човече?
— Там става… ъ-ъ-ъ… нещо става там…
В далечината беше изникнала колона от прах и бързо приближаваше.
— Един момент — каза генерал Ашал. Той измъкна от седлото си метална тръба с красиви орнаменти, гъсто покрита със засуканото клачианско писмо. Присви око в единия й край, а другия насочи към облака.
— Ездачи — докладва той. — Имат и камили, и коне.
— Това да не е устройството, дето прави нещата да изглеждат по-големи? — попита лорд Ръждьо. — Дума да няма, наистина се движите в крак с техниката. Тях ги откриха едва миналата година.
— Не съм го купувал, милорд. Получих го в наследство от дядо си… — Генералът отново погледна през окуляра. — Около четирийсет души, бих казал.
— Мили боже — промълви принц Кадрам. — Подкрепления ли ви идват, лорд Ръждьо?
— Те носят… ездачът начело носи… знаме, струва ми се, все още е навито…
— С положителност не, сър! — отговори лорд Ръждьо.
Зад него лорд Селачии подбели очи.
— …а, ето, сега той развива знамето, то е… то е… това е бяло знаме, сир.
— Някой бърза да се предаде ли?
Генералът свали далекогледа си:
— Не изглежда… не прилича да… Ако ще се предават, твърде много бързат да го направят.
— Изпрати един отряд да ги арестува — заповяда принц Кадрам.
— Ние също ще изпратим отряд — бързо добави Ръждьо и кимна на адютанта си.
— А, да обединим усилията си — каза принцът.
Няколко секунди по-късно групички мъже се отделиха от двете армии и препуснаха, за да пресрещнат новодошлите. Всички видяха внезапните проблясъци на слънчевите лъчи сред наближаващия облак. Бяха извадени оръжия.
— Но как така ще се бият под знамето на поражението? Това е… безнравствено! — възкликна лорд Ръждьо.
— Определено е новост за мен — съгласи се принцът.
Трите отряда щяха благополучно да се срещнат, ако не беше толкова трудно да се определи на око какво разстояние изминава препускащата камила. Когато двамата командири осъзнаха, че е време да завият, те вече би трябвало да са обърнали отрядите си.
— Сир, вашите хора като че не прецениха добре ситуацията — отбеляза Ръждьо.
— Знаех си, че трябваше да ги поставя под командването на бели офицери — отговори принцът. — Но… о, Боже, изглежда вашите хора също нямаха късмет…
Той млъкна рязко. Настъпи объркване. Двата отряда бяха получили своите инструкции, но никой не им обясни как да постъпят, ако си налетят взаимно. А те в края на краищата се състояха от мъже, които аха да започнат битка помежду си и всеки от тях знаеше, че другите са или коварни мазни чаршафоглавци, или вероломни непочтени ненормалници, дето се хранят с хот-дог. А това си беше бойно поле. Всеки беше изплашен и следователно — ядосан. Отгоре на всичко — въоръжен.