— Дори Ахмед не би могъл хладнокръвно да застреля своя принц — заяви Кадрам.
Ваймс грабна арбалета.
— Няма и да го моля! — Той се прицели. — Заповедта! — Принцът го гледаше безизразно. — Броя до три!
Генерал Ашал се наведе и зашепна нещо в ухото на принца. Изражението на последния замръзна, докато слушаше.
— Така е — потвърди Ваймс. — Предава се по наследство в семейството.
— Но това би било убийство!
— Така ли? В условията на война? Аз съм от Анкх-Морпорк. Не се ли предполага да съм във война с теб? Ако сме във война, няма да е убийство. Така е написано. Някъде.
Генералът отново се наведе и зашепна.
— Едно.
Шепотът прерасна във възбуден спор.
— Две.
— Моятпринцменатоваридакажа… — започна генералът.
— Добре, добре, давай по-бавничко — смили се Ваймс.
— Ако това ще те зарадва, аз ще издам тази заповед — каза генералът. — Пратете вестоносците!
Ваймс кимна и свали арбалета. Принцът неловко се размърда.
— И армията на Анкх-Морпорк също ще сложи оръжие.
— Но, Ваймс, ти си на наша страна… — започна Ръждьо.
— Да го вземат дяволите, днес съм решил да застрелям някого и това спокойно можеш да бъдеш ти — изръмжа му Ваймс.
— Сър? — лейтенант Хорнет подръпна притеснено пеша на куртката на своя командир. — Мога ли да кажа нещо?
Ваймс ги видя да си шепнат, след което младият мъж се отдалечи.
— Хубаво, всички вече сме разоръжени — каза лорд Ръждьо. — Всички сме „арестувани“. И сега какво, командир Ваймс?
— Трябва да им прочета правата, сър — сети се Керът.
— За какво приказваш?! — възкликна Ваймс.
— На хората отвъи, сър.
— O. А-а-а. Да. Добре, действай тогава.
Мили боже, току-що арестувах цялото бойно поле, помисли си Ваймс. Такива неща просто не се правят. Но аз го направих. А в Двора в Анкх-Морпорк имаме само шест килии, в едната от тях държим въглищата.
Такива неща просто не се правят.
Мадам, това ли беше армията, която нападна вашата страна? Не, офицер, онези бяха по-височки… А какво мислите за тази? Не съм сигурна — накарайте ги малко да помаршируват насам-натам…
Иззад ленения параван на шатрата се носеше леко приглушено гласът на Керът:
— Така… всички ли ме чуват? Вие, господа, на края на редицата? Всеки, който не може да ме чуе, моля да вдигне ръ… добре де, някой да има мегафон? Или черна дъска, на която да пиша? В такъв случай се налага да викам…
— И сега какво? — попита принцът.
— Взимам те със себе си в Анкх-Морпорк…
— В никакъв случай. Това би бил войнствен акт.
— Вие правите цялата работа за посмешище, Ваймс! — яростно възкликна лорд Ръждьо.
— Докато върша нещата правилно, да. — Ваймс кимна към Ахмед.
— В такъв случай ще отговаряте за своето престъпление тук, сир, — каза той.
— В кой съд? — полюбопитства принцът.
Ахмед се наклони лекичко към Ваймс и прошепна:
— Какъв значи беше планът ти оттук нататък?
— Никога не съм си и представял, че ще стигнем дотука!
— А. Добре… това беше интересно, сър Самюъл.
Принц Кадрам се усмихна на Ваймс.
— Ще желаете ли кафе, докато обмисляте следващия си ход? — посочи инкрустираното чайниче на масата пред себе си.
— Ние имаме доказателство — каза Ваймс. Но чувстваше, че моментът му се изплъзва. Номерът с рязането на клона, на който седиш, се заключава в това, че човек не трябва да е върху него, когато го прави.
— Наистина ли? Удивително. Сър Самюъл, пред кого смятате да представите вашето доказателство?
— Трябва да намерим съд.
— Интригуващо. Съд в Анкх-Морпорк, предполагам? Или тукашен?
— Някой ми беше казал, че светът ни гледа — напомни Ваймс.
Настъпи тишина, нарушавана само от приглушения глас на Керът отвън и бръмченето на някоя случайна муха.
— …зън-зън-зън… — Дезорганизаторът беше поизгубил чуруликащата нотка в гласа си и говореше сънливо и объркано.
Главите се обърнаха към звука.
— …Седем преди обяд… Да организирам защитата на Речната порта… Седем двайсет и пет… Ръкопашен бой на Улицата на прасковените пайове… Седем четирийсет и осем осем осем… Пренасяне на оцелелите на площад Сатор… Неща за вършене днес: Да строя строя строя барикади…
Ваймс усети едва забележимо помръдване зад гърба си и лек натиск. Ахмед се опря гръб в гръб с него.
— Това чудо какви ги дрънкаше?
— Кажи ми, че да ти кажа. Звучеше сякаш от друг свят, не ти ли се стори?…
Можеше да почувства как събитията галопираха към задънена стена в далечината. Пот се стичаше в очите му. Не можеше да си спомни кога за последен път беше спал като хората. Краката му се подгъваха. Ръцете го боляха, стиснали тежкия арбалет.