И точно неговият син беше виновен за това всички да си стоят по лодките.
Група анкх-морпоркски рибари стъпи рано тази сутрин на брега, за да издирва купищата съкровища, които, както е известно, застилат океанското дъно, но намери само един добре запазен мозаечен под, измит от дъжда. Мидените черупки по изчистените бели и сини квадрати показваха посоката на прилива. Една сепия се беше настанила по средата.
Лес каза:
— Тази сепия изглежда страшно голяма, тате.
И всички се спогледаха подозрително, огледаха заобикалящите ги здания, покрити с водорасли, и споделиха Мисълта, която остана неизречена, но предизвика множество мънички мисли, прилични на случайните вълнички в басейн или на тихия плясък на тъмна вода дълбоко в подземията на замък… Все неща, които караха човек да си мисли за същества с ноктести лапи, изплували от глъбините, или за странните създания, които приливът понякога отмиваше и изхвърляше на брега, или пък попадаха в рибарските мрежи. Понякога нещата, които изплуваха заедно с рибата, изглеждаха така, че можеха да откажат човек завинаги от рибарския занаят.
И изведнъж никой вече не искаше да издирва каквото и да е просто поради опасението, че внезапно могат и да намерят нещо…
Стабилния Джексън навря глава обратно под навеса.
— Защо вече не си ходим вкъщи, тате? — попита синът му. — Ти каза, че от това място тръпки те побиват.
— Да, ама са си анкх-морпоркски тръпки, нали? И никакъв миризлив чужденец няма да ми тръпне тука!
— Тате?
— Кажи, синко.
— Кой е господин Хонг?
— Аз пък откъде да знам?
— Ами, разбираш ли, когато сутринта всички се запътихме обратно към лодките, един мъж каза: „Всички знаем какво се случи с господин Хонг, когато отвори рибния бар «Троен Късмет», за храна по домовете върху стария храм на бога-риба на Драконовата улица в нощта на пълнолунието, нали?…“ Е, аз не знам.
— Хммм… — поколеба се Стабилния Джексън. Е, Лес вече е голямо момче… — Той… затвори ресторанта си и си тръгна бързичко, момче. Толкова бързо, че даже му се наложи да остави някои неща там.
— Какви неща?
— Щом толкова искаш да знаеш… половин ухо и един бъбрек.
— Върхът!
Лодката се разтресе и дървото в единия край се сцепи от силен удар. Джексън отметна покривалото. Заля го порой от пръски. Някъде откъм мокрия мрак един глас изрева:
— Защо не си сложил светлини, ти, втори братовчед на чакала?
Джексън измъкна фенера изпод брезента и го вдигна високо над главата си.
— Какво търсиш ти в анкх-морпоркски териториални води, камилоядецо?
— Тези води ни принадлежат!
— Ние дойдохме тука първи!
— Не думай! Ние бяхме първи!
— И ми потрошихте корабчето! Това си е живо пиратство и нищо друго!
Наоколо се разнесоха гласове. Двете импровизирани флотилии се сблъскаха в мрака. Бушприти съдираха такелаж. Корпуси тътнеха. Контролираната паника, която е естествена част от всяко плаване, се превърна в обезумяла паника, съставена от мрак, пръски вода и омотани корабни въжета.
Във времена като тези древните традиции на океана повеляват всички мореплаватели да се изправят обединени пред лицето на общия враг — гладът или безжалостния океан.
Точно в този момент обаче господин Ариф хлопна господин Джексън с веслото си по главата.
— Ъхх? Какво?
Ваймс отвори само едно око — толкова беше по силите му. Насреща му се откри ужасяваща гледка.
„…Прочетох му правата, при което, той ми каза, «ах, ти ченге». Сржнт Детритус тогава му отправи предупреждение, на което той отговори, оххх…“
„Вероятно има много неща, които не мога да върша добре — помисли си Ваймс, — но поне не смятам пунктуацията на изречението за игра на рулетка…“
Той отмести главата си по-далечко от дърварската граматика на Керът. Купчината хартии се разклати застрашително под него.
Бюрото на Ваймс беше станало пословично. Някога върху него имаше купчини хартия, но те се бяха съборили, както купчините хартия обикновено правят, и бяха образували плътен слой, който започваше да се превръща в нещо като торф. Говореше се, че някъде отдолу има дори чинии и недовършени вечери. Никой нямаше желание да проверява достоверността на легендите. Някои хора се кълняха, че са чули нещо да се движи.
Някой учтиво се покашля. Ваймс отново помести глава и погледна право в широкото розово лице на Уиликинс, иконома на лейди Сибил. Също и негов иконом на практика, въпреки че Ваймс мразеше да мисли за него по този начин.