— Мисля, че ще е по-добре сега да сме малко по-пъргави, сър Самюъл. Донесох ви парадната униформа. Нещата ви за бръснене са до легена.
— Какво? Какво?
— Следва да сте пред Университета след половин час. Лейди Сибил благоволи да ми напомни, че ако не сте там в уреченото време, ще използва вашите тънки черва вместо градински маркуч, сър.
— Усмихваше ли се, като го каза? — смънка Ваймс, залитайки по посока на димящия леген на поставката за миене.
— Съвсем леко, сър.
— O, богове…
— Именно, сър.
Ваймс направи опит да се избръсне, докато зад гърба му Уиликинс четкаше и полираше. Навън градският часовник започна да отброява десет.
„Трябва да е било почти четири, когато се върнах тука — мислеше си Ваймс. — Струва ми се, че чух как се сменя стражата в осем сутринта, след това ми оставаше само да се оправя с разходите на Ноби, а това си е висша математика, ако изобщо е възможно…“
Опита прозявка, докато се бръснеше, което не е добра идея.
— По дяволите!
— Веднага ще ви донеса салфетки, сър.
Уиликинс дори не се озърна.
Докато Ваймс се оплакваше от драскотината на бузата си, икономът продължи:
— Сър, бих искал да използвам отдалата ми се възможност да повдигна един въпрос от известна важност…
— Да?
Със замъглени очи Ваймс посегна към пурпурните си впити панталони, които изглежда представляваха съществена част от парадната униформа.
— За съжаление, сър, страхувам се, че ми се налага да поискам разрешение да напусна. Искам да се запиша в Цветните.
— Кои цветни, Уиликинс? — Ваймс оглеждаше подозрително ризата с бухнали ръкави. Това, което ушите му бяха чули, стигна и до мозъка. — Искаш да се запишеш доброволец?
— Казват, че трябва да дадем добър урок на Клач, сър. А един потомък на рода Уиликинс никога не се ослушва, когато страната му го призовава. Мисля, че Тежката пехота на лорд Вентури е точно като за мене. Те специално имат привлекателна униформа в червено и бяло, сър. Обточена със златни ширити.
Ваймс нахлузи ботушите си.
— Ти имаш ли някаква военна подготовка?
— O, не, сър. Но се уча бързо, сър и освен това имам известен опит с ножа за обезкостяване.
Лицето на иконома излъчваше патриотична готовност.
— Опит върху пуйки и… — подсказа Ваймс.
— Да, сър — потвърди Уиликинс, докато забърсваше невидима прашинка от церемониалния шлем.
— И смяташ да се сражаваш с крещящите орди в Клач?
— Ако се наложи, сър. Мисля, че вече е полиран както трябва, сър.
— Много песъчливо място, казват.
— Наистина, сър — съгласи се Уиликинс, докато нагласяше ремъка на шлема под брадичката на Ваймс.
— И скалисто. Много скалисто. Направо купища от скали. И прашно.
— Много сушаво на места, сър. Вярвам, че сте прав.
— И в тази земя на прах с пясъчен цвят, скали с пясъчен цвят и пясък с пясъчен цвят, ти, Уиликинс, ще маршируваш натоварен с познанията си в областта на готварските пособия и с червено-бялата си униформа?
— Със златна бродерия, сър. — Уиликинс вирна брадичка. — Да, сър. Щом се налага.
— И не виждаш ли нещо нередно в цялата тази картинка?
— Сър?
— Ох, няма значение. — Ваймс се прозя. — Добре тогава. Ще ни липсваш, Уиликинс.
„На други може и да не липсваш, обаче — помисли си после, — особено ако имат време и за втори изстрел.“
— O, лорд Вентури каза, сър, че всичко ще е свършило до Прасоколеда.
— Тъй ли? Аз пък не знаех, че то е започвало.
Ваймс се втурна надолу по стълбите, обгърнат от миризма на къри.
— Запазихме ви малко, сър — успокои го сержант Колън. — Бяхте вече заспал, когато момчето го донесе.
— Беше хлапакът на Гориф — обясни Ноби, преследвайки зрънце ориз из тенекиеното си канче. — Донесе достатъчно за половината смяна.
— Възнаграждение за изпълнения дълг — каза Ваймс, бързайки към вратата.
— И хляб, и компот от манго, и всичко останало — щастливо изреди Колън. — Винаги съм казвал, че тоя Гориф не е толкова лош за парцалоглавец.
Локва от съскаща мас… Ваймс спря на вратата. Семейството, сгушено заедно… Той извади часовника си. Десет без двайсет. Ако тича…
— Фред, би ли дошъл в офиса ми? Няма да ти отнема повече от минутка.
— Да, сър.
Ваймс подбра сержанта си нагоре по стълбите и затвори вратата.
Ноби и останалите стражи напрягаха слух, но отвътре не се чуваше нищо освен ниско мърморене, което продължи известно време.
Вратата се отвори отново. Ваймс слезе по стълбите.
— Ноби, ела при Университета след пет минути, става ли? Искам да поддържам връзка, а пък проклет да съм, ако нося гълъб, докато съм с тая униформа.