Доста от посланиците също бяха дошли. Човек лесно можеше да ги различи сред тълпата. Те бяха облечени в националните си носии, но тъй като, общо взето, националната носия беше това, което носеха средностатистическите селяни, тук те изглеждаха някак си не на място. Ваймс можеше да почувства, че докато телата им са облечени в пера и коприна, духът им упорито отказва да съблече дипломатическия си костюм.
Разговаряха на малки групички. Един или двама му кимнаха и му се усмихнаха, минавайки покрай него. „Светът ни наблюдава.“ Ако нещо потръгне не на добре и тази идиотска история с Лешп доведе до война, точно хора като тези ще подписват договора с победителя, който и да бъде той. Няма значение кой пръв е започнал войната, няма значение как я е водил, те се интересуваха единствено как да сключват сделките си сега. Те бяха представители на това, което хората наричат „международна общност“. И както се използва винаги думата „общност“, човек никога не е сигурен за кого или за какво се говори.
Той потръпна. Това, слава богу, не беше неговият свят.
Ваймс се промъкна крадешком до ефрейтор Нобс, застанал край главния вход, някак неравновесно изгърбен — най-близката до отдаване на чест поза, която Нобс можеше да наподоби.
— Всичко ли е спокойно? — попита с ъгъла на устните си Ваймс.
— Да, сър.
— Не се е случило каквото и да е?
— Не, сър! Няма кьорав пощенски гълъб, сър.
— Ама как може така! Никъде? Нищо?
— Не, сър.
— Но само довчера градът гъмжеше от неприятности!
— Да, сър.
— Ти нали каза на Фред да пусне гълъб веднага, ако нещо се случи?
— Да, сър.
— Дори и в Сенките? Там винаги се случва по нещо…
— Мъртвило, сър.
— По дяволите!
Ваймс поклати глава — човек не можеше да има каквото и да е доверие на анкх-морпоркското криминално братство.
— Предполагам, че би могъл да вземеш някаква тухла и да…
— Лейди Сибил беше съвършено конкретна по въпроса как би трябвало да спрете дотука, сър, — каза ефрейтор Нобс, втренчил поглед право напред.
— Конкретна?
— Да, сър. Тя дойде и ми поприказва малко. Даде ми и един долар, — отговори Ноби.
— А-а, сър Самюъл! — разнесе се тътнещ глас зад гърба му. — Струва ми се, че не се познавате все още с принц Куфурах, нали така?
Той рязко се завъртя на пети. Архиканцлерът Ридкъли тъкмо го връхлиташе изотзад, като по пътя си смачка двама от не толкова пъргавите гости. Ваймс бързо наложи официалната си физиономия.
— Господа, това е Командир Ваймс. Сам… не, пак обърках нещата, целия този протокол — винаги го обръщам с главата надолу — но има толкова много неща за доуреждане, Ковчежникът пак се е заключил в сейфа, така и не успяхме да разберем как успява да прибере ключа вътре със себе си, дори няма и дупка на ключалката от вътрешната страна…
Другият мъж протегна ръка, а Архиканцлерът пак се понесе нанякъде.
— Принц Куфурах — представи се човекът. — Килимчето ми пристигна тук само преди два часа.
— Килимче? А-а… да… разбирам… долетял сте…
— Да, много студено и ветровито, и не сервират хубава храна. Успяхте ли да хванете вашия човек, сър Самюъл?
— Какво? Моля?
— Нашият посланик ме уведоми, доколкото си спомням, че ви се е наложило да напуснете приема миналата седмица?…
Принцът беше висок мъж, а някога вероятно и много атлетичен, поне преди тържествените вечери да се преборят с него. И имаше брада. Всички клачианци си пускаха бради. Този имаше и интелигентен поглед. Смущаващо интелигентен. Ти го поглеждаш… и няколко пласта личност отвръщат на погледа ти.
— Какво? O, да. Хванахме го без проблеми.
— Добре свършена работа! Оказал е съпротива, както виждам.
Ваймс го изгледа изненадано. Принцът потупа замислено брадичката си. Ръката на Ваймс се стрелна механично към собствената му брадичка, за да изчисти оттам късче маруля.
— Ъх… да… хмм…
— Командир Ваймс винаги хваща лошите хора — отбеляза принцът.
— Е, всъщност не бих могъл да кажа, че…
— Териерът на Ветинари, така чух да ви наричат — продължи принцът. — Винаги е разгорещен в гонитбата и никога не оставя човека си да избяга.
Ваймс срещна мекия, пълен с разбиране поглед на принца.
— Предполагам, че в края на краищата всеки се оказва нечие куче — промълви немощно.
— Всъщност какво щастливо обстоятелство е това, че ви срещнах!
— Така ли?
— Тъкмо се чудех за значението на една дума, която някой от тълпата изкрещя, докато идвах насам. Ще бъдете ли така добър?