— Ъмм… ако мога…
— Струва ми се, че беше… нека да си припомня… о, да… парцалоглавец.
Погледът на принца остана закован върху лицето му.
Ваймс усети мислите си да препускат из главата му и като че взеха самостоятелно решение. Ще се обясняваме по-късно. Сега сме прекалено уморени. Точно в момента, пред този точно човек, е много по-добре да бъдеш искрен…
— Става дума за шамията на главата ви — обясни той.
— А-а, това явно е някаква местна шега?
„Той знае, разбира се! И знае, че аз знам…“
— Не. Това е оскърбление — промърмори след малко.
— О? Е, със сигурност не можем да ви държим отговорни за хорските брътвежи. — Принцът го дари с усмивка. — Но със сигурност ще ви препоръчам за повишение, ако ми се отвори удобен случай.
— Извинете?
— Заради широтата на вашите познания. Трябва да съм задал най-малко на десетина човека същия въпрос от сутринта насам и… представяте ли си? Никой не знаеше какво е „парцалоглавец“. И всички изглежда се мъчеха от лоша кашлица…
Настъпи дипломатична пауза, в която някой се изкикоти.
Ваймс премести погледа си върху другия човек, с когото не го запознаха. Беше по-нисък и по-кльощав от принца. Изпод черната шамия надничаше лицето с най-много белези, което Ваймс беше виждал през живота си. Мрежа от зараснали рани от меч ограждаше клюноподобния нос. Човекът си пускаше, естествено, брада и мустаци, но белезите по лицето му до такава степен бяха изподрали кожата му, че космите стърчаха на фъндъци под необичайни ъгли. Човекът изглеждаше, сякаш е бил уцелен в лицето от таралеж. Можеше да е на всякаква възраст. Някои от белезите изглеждаха пресни.
Иначе казано, човекът имаше такова лице, което би накарало всеки полицай по света да го арестува само като го погледне. Просто нямаше начин да не е виновен за нещо.
Той отгатна изражението на Ваймс и му се ухили. Ваймс никога не беше виждал и толкова много злато в устата на човек. Той никога не беше виждал толкова злато на едно място.
Усети се, че зяпа човека, вместо да поведе дипломатичен разговор.
— Така… Ще се опитаме ли все пак да направим нещо по тая работа с Лешп?
Принцът нехайно сви рамене.
— Пфу… Няколко квадратни мили ненаселена плодородна земя с чудесно пристанищно заливче в ненадмината стратегическа позиция? Струва ми се изключително непоследователно поведение за цивилизовани хора да воюват за нея.
И още веднъж Ваймс усети изучаващия поглед на принца да чете мислите в главата му.
„Добре, да върви всичко по дяволите.“
— Извинете, но аз не съм много добър в тоя дипломатически бизнес. Наистина ли имахте предвид това, което чух току-що да казвате?
Някой отново се изкикоти. Ваймс пак се извърна рязко към потайната брадата физиономия. Усещаше ясно миризмата, не, вонята на карамфилче.
„Мили боже, той ги дъвче смърдящите гадости…“
— А, да — сети се принцът. — Не се познавате със 71-часовия Ахмед, нали?
Ахмед отново се ухили и направи поклон.
— Офенди — произнесе той с глас като изсечен надгробен камък.
Това изглежда беше всичко. Не „71-часовия Ахмед, културен аташе“ или „71-часовия Ахмед, телохранителят ми“ или дори „71-часовия Ахмед, мобилен сейф и убиец на молци“. Очевидно Ваймс трябваше да направи следващия ход.
— Това е… хмм… доста необичайно име.
— Съвсем не — меко отговори принцът, — Ахмед е много разпространено име в моята страна. — Той се наклони напред. Ваймс разпозна този жест като дипломатическата прелюдия към поверително отклонение. — Дали случайно прекрасната дама, която току-що премина покрай нас, не е вашата първа съпруга?
— Ъ-ъ-ъ, всъщност тя е всичките ми съпруги. Тоест…
— Мога ли да ви предложа двайсет камили за нея?
Ваймс отново надникна за момент в тъмните му очи, хвърли поглед към 24-каратовата усмивка на 71-часовия Ахмед и каза:
— Това е някакъв друг тест, нали?…
Принцът се поизправи, изглеждаше доволен.
— Добре казано, сър Самюъл. Наистина си ви бива. Знаете ли, господин Богис от Гилдията на крадците беше готов да приеме петнайсет.
— За госпожа Богис? — Ваймс махна с ръка пренебрежително. — Не… четири камили, може би четири камили и една коза при добро осветление. И то когато си е обръснала мустаците.
Преживящите гости се стреснаха, когато принцът избухна в смях.
— Много добре! Много добре! Някои от вашите съграждани мислят, че просто защото моите хора са открили висшата математика и как да живеем на палатка, ние сме абсолютни варвари, които си купуват жена само при вида на… да речем, на тюрбана й. Направо се удивлявам, че ми присъдиха почетно звание, като се има предвид колко безнадеждно изостанал съм аз.