— O, какво звание? — попита Ваймс.
„Нищо чудно, че човекът е дипломат. Не може да му се има доверие за стотинка, разсъждава в някакви сложни спирали и въпреки всичко е много симпатичен.“
Принцът измъкна от ръкава на робата си навит на руло документ.
— Очевидно е Docturum Adamus cum Flabello Dulci… нещо не ви е добре ли, сър Самюъл?
Ваймс съумя някак да превърне напиращия смях в учтиво покашляне.
— Не, не, нищо ми няма.
Отчаяно му се искаше да сменят темата. И за щастие успя да си намери повод:
— Защо господин Ахмед носи такъв дълъг меч на гърба си?
— Ах, вие сте полицай, нали, забелязвате подобни работи…
— Едва ли може да мине за укрито оръжие. Мечът му само дето не е по-дълъг от него самия. По-скоро той е укритият собственик…
— Мечът е церемониален. Ахмед много се тревожи, ако се налага да го оставя някъде.
— O, разбирам. И за каква точно церемония…
— А, ето ви и вас — каза Ридкъли. — Мисля, че вече се приготвихме. Сам, знаеш, че трябва да застанеш най-отпред на шествието, нали?
— Да, знам. Аз само исках да науча от Негово височество в каква точно…
— …и ако вие, Ваше височество, и вие, господине… о, богове, какъв голям меч, и вие ме последвате тука назад и заемете местата си сред почетните гости, вече ще бъдем готови за тръгване…
„Какво нещо е да имаш мислене на полицай“ — помисли Ваймс, докато тълпата от магьосници и гости се опитваше да се подреди в достопочтена и едновременно права колона зад гърба му. — „Просто защото някой се опитва да се държи приятно и да бъде учтив с тебе, ти веднага започваш да го подозираш в нещо нередно, и то без никаква друга причина освен факта, че всеки, който се държи учтиво с ченгетата, явно си е наумил нещо нередно. Разбира се, човекът е дипломат, но въпреки това… Просто се надявам да не е учил древни езици и толкова.“
Някой потупа Ваймс по рамото. Той се обърна, за да се окаже право срещу ухилената физионамия на 71-часовия Ахмед.
— А_х_о раз_х_мислите, оф_х_енди, а_х_з в_х_и да_х_вам д_х_вайсет и пет к_х_амили без проб_х_леми, — каза той, измъквайки карамфилче измежду зъбите си. — Нек_х_а д_х_а са пълни с плод слаб_х_ините ви.
И му смигна — най-двусмисления жест, който Ваймс някога беше виждал.
— Това да не е поредният… — започна, но мъжът изчезна сред тълпата. — Слабините ми да са пълни с плод? — повтори на себе си. — Мили боже!
71-часовия Ахмед отново изникна, този път зад другото му рамо, заобиколен от аромат на карамфилче.
— Ту съм т_х_ук, ту ме няма — изръмжа щастливо в ухото на Ваймс. — Принцът к_х_аза, че според него титлата, която са му присъдили, е „Док_х_тор на сладкото празнодумство“. Ма_х_ьоснически майтап, а? Леле, колко се смя_х_ме с него двамата.
След което беше вече изчезнал.
Конвивиумът беше Големият ден за Невидимия университет. Първоначално наистина беше ден за присъждане на научни степени, но с годините се разви в един вид честване на приятелската връзка между Университета и Града, в частност на факта, че хората вече не биваха превръщани в морски раковини тодкова често. В отсъствието на събитие, наподобяващо встъпването в длъжност на Лорд-Градоначалника или Тържественото откриване на заседанията на Парламента, Конвивиумът се беше оказал един от онези редки удобни случаи, в които градското население можеше на воля да се подбъзиква със своите властимащи или, ако не друго, с хората, дето обличаха тесни клинове и шантави костюми.
Празникът се разрасна толкова неимоверно, че вече се провеждаше в Градската опера. Подозрителните хора — ще рече тези като Ваймс — смятаха, че е уредено така, за да има шествие. В сравнение с маститите редици от магьосници, влачещи се бавно из града в дух на гражданско разбирателство с населението, нищо не можеше по-деликатно да напомни на благоразумните хора, че не винаги е било така. „Вижте ни“, сякаш казваха магьосниците. „Някога ние управлявахме този град. Вижте нашите жезли с метални кълбета на върха си. Всеки един от тях може да нанесе изключително сериозни вреди, попаднал в грешни ръце, и е прекрасно, нали така, че в момента те са в добри ръце? Не е ли чудесно, че всички ние се разбираме толкова добре?“
Някой някога беше решил, че Командирът на Градската стража трябва да върви начело по причини от символично значение. Това не бе имало значение, защото дълги години нямаше Командир на Стражата, но вече имаше и това беше Сам Ваймс. Облечен с червена риза със идиотски бухнали ръкави, червен тесен клин, някакви раздути къси панталони, излезли от мода вероятно още когато кремъкът е бил връх на точиларската технология, тънък блестящ нагръдник и шлем с пера.