Ваймс извърна глава. Втренчи се в нещо отдалечено. Палката издрънча по плочника и се търкулна в близката локва, без някой да й обърне внимание.
Той се втурна.
Керът продължи да го наблюдава още миг-два, после се опита да види какво беше привлякло вниманието на началника му.
— На върха на Барбикан… — извика той. — Прозореца… там има някой, нали! Извинете ме, съжалявам, извинете… — запробива си път сред тълпата.
Ваймс се превръщаше в малка фигурка в далечината, алената му пелерина се вееше след него.
— Е, и? Има достатъчно хора, които гледат парада отвисоко — учуди се Ангуа. — Какво толкова…
— Никой не бива да има там горе! — Керът се втурна да бяга, щом се освободи от тълпата. — Всичко беше заковано!
Ангуа се огледа. Всички лица бяха извърнати, за да видят уличния театър. Наблизо имаше спряла покрита кола. Тя въздъхна и заобиколи нехайно, с подозрителното изражение на пълно безгрижие. Чу се рязко поемане на дъх, слаб, но отчетливо органичен звук, приглушено изскимтяване и след това звън на меч, ударил се в земята.
Ваймс не знаеше защо тича. Шесто чувство. Случваше се, когато подсъзнанието му доловеше от ефира, че нещо лошо се кани да се случи, и нямаше време да го осмисли рационално — тогава то подаваше командата направо в гръбначния мозък и оттам на краката.
Просто нямаше как да има човек на върха на Барбиканската кула. Тя била входно укрепление на града в дните, когато Анкх-Морпорк все още не е гледал на атакуващата вражеска армия като на благоприятна търговска възможност. Някои етажи още се използваха, но по-голямата част бяха руини без стълбища помежду им или поне без такива, на които разумен човек би се доверил. От години кулата се използваше като неофициален източник на безплатен строителен материал за останалата част на града. През ветровитите нощи отгоре падаха тухли и мазилка. Дори водоливниците избягваха да ходят там.
Ваймс усещаше, че зад гърба му шумът на тълпата се усилва. Чуваха се дори викове. Един или двама души изкрещяха. Той не се обърна. Каквото и да ставаше там, Керът можеше да се погрижи за това.
Нещо го настигаше на бегом. Така би изглеждал вълк, ако предците му са били дългокосмести клачиански хрътки — едно от онези грациозни създания, целите нос и козина.
Вълкът го надмина и се втурна с подскоци през разпадналата се врата на кулата.
Когато Ваймс най-после дотича, от създанието нямаше и следа. Но не липсата му грабна вниманието на Ваймс, а много по-настоятелното присъствие на един труп, който лежеше на пода сред нападали строителни отломки и зидария.
Едно от нещата, които Ваймс непрекъснато повтаряше — тоест едно от нещата, които той повтаряше, че непрекъснато повтаря, а никой не трябва да противоречи на командващия офицер — беше, че малките детайли, незначителните подробности, които никой не би забелязал при нормални обстоятелства, сграбчват сетивата на човек и му изкрещяват: „Виж ме!“.
Във въздуха се чувстваше остатъчна миризма на подправка. И в процепа между две павета лежеше карамфилче.
Беше пет часът. Ваймс и Керът седяха в приемната на Патриция и мълчаливо се вслушваха в неритмичното тиктакане на часовника.
След известно време Ваймс пророни:
— Дай ми да погледна онова нещо още един път.
Керът покорно му подаде малка правоъгълна хартийка. Ваймс я погледна. Нямаше грешка. Той я напъха в джоба си.
— Ъ-ъ… защо искате да я задържите, сър?
— Да задържа какво?
— Иконограмата, която взех назаем от туриста.
— Не разбирам за какво говориш.
— Но вие…
— Не смятам, че бихте се издигнал много в Стражата, капитане, ако виждате неща, дето ги няма.
— Аха…
Часовникът сякаш затиктака по-силно.
— Мислите за нещо, сър, нали?
— Това е функция, за която аз наистина използвам мозъка си от време на време, капитане, дори да ви се струва странно.
— За какво мислите, сър?
— За това, за което те искат да ме накарат да мисля.
— Кои те?
— Все още не знам. Всяко нещо с времето си.
Звънна камбанка. Ваймс се изправи.
— Знаеш какво обичам да повтарям, нали? — попита той.
Керът свали шлема си и го лъсна с ръкав.
— Да, сър. „Всеки е виновен за нещо, особено тези, дето не са“?
— Не, не това…
— Хмм… „Винаги взимай под внимание факта, че може да грешиш“?
— Не, не и това.
— Хъмм… „Как е станало така, че са му дали на Ноби да работи като полицай?“, сър? Това го повтаряте изключително често.
— Не! Имах предвид „Винаги постъпвай глупаво!“
— Добре, сър. Отсега нататък ще знам, че винаги повтаряте това.
Те прибраха шлемове под мишница. Ваймс почука на вратата.