— Принцът? — попита Ваймс. — Но нещастникът е…
— Брат му.
— А-а. Добрият брат, така ли?
— Благодаря ви, — каза Патрицият. — Благодаря и на вас, господа. Не ме оставяйте да ви задържам повече. O, Ваймс… само две думи. Не вие, капитан Керът. Убеден съм, че някой някъде извършва престъпление, с което да се заемете.
Ваймс продължи да гледа втренчено в далечната стена, докато стаята бавно се изпразваше. Ветинари се изправи и доближи прозореца.
— Странни дни настанаха.
— Сър.
— Разбрах например, че днес след обяд капитан Керът е стоял на покрива на Операта и е стрелял с лък по посока на парка.
— Много способен момък, сър.
— Бих могъл да допусна, че разстоянието между сградата на Операта и мишената му е същото, видите ли, каквото е между върха на кулата Барбикан и мястото, където принцът беше улучен.
— Представете си само, сър!
Ветинари въздъхна:
— Защо правите това?
— Странна работа, сър, но Керът тъкмо оня ден ми разправяше, че всъщност все още имало в сила закон, според който всеки гражданин е задължен да се упражнява в стрелба с лък по един час на ден. Законът е бил наложен през 1356 година и никога не е бил…
— Знаеш ли защо отпратих капитан Керът преди малко?
— Не бих могъл да отговоря, сър…
— Капитан Керът е почтен млад мъж.
— Да, сър.
— И знаеш ли, че той получава тик всеки път, когато те чуе да изричаш лъжа?
— Наистина ли? Проклятие!
— Не бих понесъл горкото му лице да се гърчи в конвулсии през цялото време!
— Много добре премислено от ваша страна, сър.
— Къде е стоял вторият стрелец, Ваймс?
„Проклятие!“
— Втори стрелец ли, сър?
— Мечтал ли си някога да станеш актьор?
„Да, в момента, в който разбрах накъде биеш с въпросите си.“
— Не, сър.
— Жалко. Убеден съм, че актьорската професия е загубила един голям талант в твое лице. Доколкото си спомням, спомена, че убиецът е поставил обратно дъските на прозореца след себе си.
— Да, сър.
— Заковал ги е след себе си?
„Ха сега, де…“
— Да, сър.
— От външната страна?
„Проклятие!“
— Да, сър.
— Това ще да е бил един несъмнено способен самотен стрелец.
Ваймс не се и опита да коментира. Ветинари се облегна, приближи дългите си сухи пръсти към устните си и погледна Ваймс над тях.
— Наистина ли Колън и Нобс разследват този случай?
— Да, сър.
— И ако те попитам защо, ще се правиш ли, че не разбираш въпроса ми?
Челото на Ваймс се сбърчи в искрено изумление.
— Сър?
— Ако произнесеш това „Сър?“ още веднъж с този глупав тон, Ваймс, кълна се, че ще си имаш проблеми.
— Те са добри полицаи, сър.
— Това е хубаво, но някои хора биха ги определили като нямащи въображение, мързеливи, туткави и… как да се изразя?… обладани от вродена предразположеност да приемат първото възможно обяснение, което се изпречи пред тях, и след това да се скатаят някъде за по една цигара на спокойствие. Определена липса на въображение. Способност да губят опора под краката си, ако паважът е хлъзгав. Склонност към прибързани изводи.
— Надявам се, че не оспорвате достойнствата на хората ми, сър.
— Ваймс, сержант Колън и ефрейтор Нобс са били безспорни през целия си съзнателен живот.
— Сър?
— И сега… факт е, че не ни трябват усложнения, Ваймс. Имаме си работа с един изобретателен луд стрелец… добре де, много луди ходят по улиците. Това е просто един печален инцидент, нищо повече.
— Да, сър.
Патрицият изглеждаше притеснен и на Ваймс му се стори, че може да си позволи щипка съчувствие.
— Фред и Ноби също не обичат усложненията, сър.
— Имаме нужда само от прости отговори.
— Сър, Фред и Ноби са много добри в простите неща.
Патрицият се извърна и обгърна с поглед града навън.
— Виж ти… — произнесе той с по-мек глас. — Прости хора, за да видят само простите истини.
— Това е факт, сър.
— Учиш се бързо, Ваймс.
— Не мога да съдя за това, сър.
— И какво ще стане, когато намерят простата истина?
— С истината не може да се спори, сър.
— Доколкото показва личният ми опит, Ваймс, ти можеш да оспориш всичко.
Когато Ваймс напусна кабинета му, лорд Ветинари поседя още малко зад бюрото си, взрян в нищото. След това извади от чекмеджето си един ключ, приближи се до стената и натисна точно определено място.