Разнесе се далечният тътен на противотежести. Стената хлътна назад.
Патрицият предпазливо премина по тесния коридор. Тук-там стените бяха осветени от слабото сияние около ръбовете на малки панели по стените. Ако човек отместеше някой от тези панели, той можеше да гледа в залите на двореца през зениците на удобно провесени по стените портрети.
Това бяха реликви, останали от предишните владетели. Ветинари никога не си губеше времето с тях. Гледането през чужди очи беше стар номер.
Той повървя доста нагоре по прашни стълбища и мрачни коридори. От време на време извършваше движения, смисълът на които не беше ясен от пръв поглед. Той докосваше тук и там стените, явно без да мисли, докато минаваше край тях. Когато стъпваше по застлан с плоски каменни плочи коридор, осветен единствено от сивкав прозорец, забравен от всички, с изключение само на най-оптимистично настроените мухи, той сякаш поигра на дама. Робата му се развяваше около него и сухите му прасци се показваха, докато прескачаше от камък на камък.
Никое от тези разнообразни действия не предизвикваше последици. Накрая Патрицият стигна до една врата, която след кратко колебание отключи. Отвори я препазливо.
Въздухът от другата й страна имаше странен остър мирис и настойчивия звук поп-поп, който се чуваше още от далечния край на коридора, стана почти нетърпим. В следващия момент се разнесе силен трясък, последван от горещ метален къс, който изсвистя покрай ухото на Патриция и се заби в стената до главата му.
Из дълбините на пушека един глас произнесе:
— O, богове!
Не звучеше разочаровано, а по-скоро като глас, с който човек би сгълчал палаво кутре, когато въпреки всички положени усилия да бъде дресирано, то седи в центъра на разширяващо се мокро петно на килима.
Когато облаците дим се поразсеяха, неясната сянка на говорещия се обърна към Ветинари и с уморена усмивка на лицето каза:
— Пълни петнайсет секунди този път, милорд! Няма никакво съмнение, че решаващият фактор е звукът!
Това беше една от особеностите на Леонардо да Куирм: той подхващаше разговора отникъде — предполагаше, че всеки наоколо е заинтересуван в изследванията му приятел и допускаше, че хората са умни колкото него.
Ветинари се вторачи неразбиращо в малка купчинка усукан метал.
— Какво е това?
— Експериментално устройство за превръщане на химическата енергия във въртеливо движение — отговори Леонардо. — Проблемът е, както виждате, в подаването на малките блокчета пресована черна пудра към горивната камера точно в подходящото време и само едно по едно. Ако две от тях се възпламенят едновременно, хмм… се получава двигател с външно горене.
— Ами-и, ъ-ъ… и каква е целта на всичко това?
— Ще ми се да вярвам, че това може да замени конете — гордо заяви Леонардо.
Те се загледаха в безформената буца метал.
— Едно от предимствата на конете, което хората често изтъкват — каза Ветинари след известен размисъл, — е, че те твърде рядко избухват. Почти никога, всъщност, ако трябва да се позова на собствения си опит. Освен, разбира се, по време на оня неприятен инцидент преди няколко години, когато лятото беше особено горещо.
Само с два пръста, сякаш се гнусеше, той измъкна нещо от бъркотията на работната маса — две бели кубчета, вързани на въженце. Имаха нарисувани черни точки по тях.
— Зарчета?
Леонардо се усмихна притеснено.
— Да. Не знам защо реших, че с тях ще работи по-добре. Беше просто, как да го обясня, идея. Нали знаете как стават тези неща.
Лорд Ветинари кимна. Знаеше. И то далеч по-добре от Леонардо да Куирм — точно затова единственият ключ от вратата беше у него. Не че държеше човека за затворник, освен, разбира се по обичайните, банални стандарти. Леонардо изглеждаше искрено доволен от това да бъде затворен в тази просторна светла мансарда с достатъчно количество дърва за огрев, хартия, въглен за рисуване и никакви сметки за наеми или разходи за храна.
Във всеки случай не можеш наистина да затвориш човек като Леонардо да Куирм. Най-много да заключиш тялото му някъде. Но само един бог знае къде пътешества умът му през това време. Макар да разполагаше с толкова много интелект, че даже понякога имаше течове, той не би могъл да каже накъде духа вятърът на политиката даже и с ветропоказател в ръка.
Невероятният мозък на Леонардо съскаше и цвъртеше като препълнен тиган с пържени картофи, забравен върху печката на Живота. Беше направо невъзможно да се отгатне какво ще изобрети в следващия момент, защото цялата Вселена го препрограмираше непрекъснато. Гледката на водопад или на издигаща се в небето птица неминуемо го повеждаше по пътя на практически размишления, който неизменно завършваше с купчинка жици, стърчащи пружини и възклицанието: „Мисля, че знам в какво сбърках!“ Бе членувал в повечето занаятчийски гилдии в града, но го изхвърляха от всяка една от тях или заради невъзможно високите оценки, които получаваше на изпитите, или, в някои от случаите, за коригиране на изпитните въпроси. Той беше човекът, който успя да вдигне във въздуха Гилдията на алхимиците, като използва за това единствено чаша вода, лъжичка киселина, два метра тел и топче за пинг-понг.