Всеки разумен владетел незабавно би убил Леонардо да Куирм и понеже лорд Ветинари беше изключително разумен владетел, той честичко се чудеше защо да не го направи. Стигна до извода, че не го прави, защото в безценния, търсещ мозък на Леонардо да Куирм, под всичкия този изследователски гений, се таеше някаква своенравна невинност, която при не толкова блестящ ум би била наречена просто глупост. Леонардо беше вместилището и душата на оная сила, която през хилядолетията караше човечеството да пъха пръстите си в електрическия контакт на Вселената и да си играе с ключа за осветлението, просто за да види какво ще се случи. И винаги оставаше много изненадано, когато то се случеше.
Той беше, накратко, много полезен. Каквото и да говореха за Патриция, той си оставаше политическия еквивалент на възрастна госпожа, която събира стари канапчета, защото не се знае кога ще й послужат.
В края на краищата човек не може да бъде подготвен за всеки обрат на съдбата, защото това означава да знае какво ще се случи. А ако човек знае какво ще се случи, той би могъл да се погрижи то да не се случи или поне да се случи другиму. Така че Патрицият никога не планираше нещата предварително. Плановете имаха това неприятно свойство, че често се изпълняваха.
И накрая, той държеше Леонардо да Куирм край себе си, защото с него беше лесно да се разговаря. Той никога не разбираше за какво говори лорд Ветинари, неговият личен свят беше също толкова сложен, колкото и този на новородено патенце, а освен това и не слушаше наистина. Това го превръщаше в отлично доверено лице. В крайна сметка човек се обръща към някого за съвет не защото наистина иска да получи съвет. По-скоро има нужда от някого насреща, докато разсъждава на глас.
— Тъкмо приготвих чай — каза Леонардо. — Ще ми правите ли компания?
Той проследи погледа на Патриция към кафявото леке на стената, в центъра на което още се виждаше разтопен метал.
— Страхувам се, че автоматичният двигател за варене на чай не сработи от първия път. Ще се наложи да направя чая ръчно.
— Колко мило.
Патрицият приседна сред стендове и стативи, и докато Леонардо се занимаваше около камината, прелисти най-новите му скици. Леонардо скицираше също така автоматично, както останалите хора си драскат. Геният — един точно определен тип гений — се ръсеше от него като пърхут.
Това беше скица на рисуващ мъж. Линиите бяха толкова изчистени, че фигурата сякаш изплува над листа. Наоколо, защото Леонардо не обичаше да разпилява бяло пространство на вятъра, имаше други рисунки, нахвърляни небрежно. Палец. Ваза с цветя. Устройство, очевидно предназначено за подостряне на моливи с помощта на водонапорна сила…
Ветинари установи, че погледът му се връща отново и отново към рисунката в долния десен ъгъл, притисната между нов модел отвертка и устройство за отваряне на стриди. Такова нещо или много подобно на него винаги намираше място из скиците на Леонардо.
Едно от свойствата, които правеха Леонардо толкова ценна находка, и същевременно го държаха заключен на сигурно място, беше неумението му да разграничава рисунката на палеца, вазата с рози и… това.
— А-а, автопортретът ми — подметна Леонардо, докато се приближаваше с две чаши в ръце.
— Да, автопортрет, наистина… Но ми направи впечатление ей тази малка скица. Бойната машина…
— O, това ли? Дреболия. Наблюдавал ли сте, да речем, как росата от розите…
— Това… за какво служи? — попита Ветинари, като сочеше настойчиво с пръст.
— Просто автоматично рамо за изхвърляне на топки разтопена сяра — отговори Леонардо, докато се връщаше с поднос бисквити. — Изчислих, че обхватът му би бил около половин миля, ако се откачи безконечникът от движещите колела и се използва волска сила за натягане на рамото.
— Наистина ли? — Ветинари оглеждаше номерираните части. — А може ли да бъде построено?
— Какво? O, да, разбира се. Искате ли ореховка? На теория.
— На теория ли?
— Кой би имал желание да строи подобно нещо? Да мята неугасими огнени кълба срещу себеподобните си? Ха! — Леонардо разпръска трохи от ореховка край себе си. — Няма занаятчия, който би се съгласил да сглоби подобно устройство, нито пък войник, готов да натисне спусъка… Ето, спусъкът е тази, малката частичка — 3(б) от схемата, точно тук, вижте…