— Нима?
Патрицият потъна още малко в стола си. В другия край на тунела гореше пожар.
— Клачианците са великолепни учени с похвални постижения — продължи Леонардо. — Винаги съм смятал, че пустинята им е оказала влияние. Тя подтиква към интензивно мислене. Напомня за преходността на живота.
Патрицият се загледа в следващия лист с рисунки. Между скица на птиче крило и прецизно изрисувана колонна зала се мъдреше малка драскулка на нещо със зъбчати колела и въртящи се остриета. Като прибавим и устройството за местене на планините…
— Пустинята явно не е задължителна. — Отново въздъхна и побутна листовете. — Чувал ли си за Изгубения континент Лешп?
— O, да! Дори му направих някои скици, преди четири-пет години. Проблемът имаше някои интересни аспекти, доколкото мога да си спомня. Още чай? Страхувам се, че чашата ви изстина. Имаше ли всъщност нещо конкретно, за което дойдохте?
Патрицият разтърка носа си.
— Не съм сигурен. Предчувствам, че ще имам малък проблем за решаване и си мисля, че ти би могъл да ми помогнеш. За съжаление — Ветинари хвърли последен поглед на скиците — подозирам, че ще успееш. — Той се изправи, приглади робата си и се насили да се усмихне. — Разполагаш ли с всичко необходимо?
— Добре би било да получа още малко метална тел. И ми свърши кафявият молив.
— Веднага ще изпратя някого да купи — обеща Патрицият. — А сега, ако ме извиниш…
Той излезе.
Леонардо кимна одобрително сам на себе си, докато разчистваше чаените чаши. След това пренесе останките от двигателя с вътрешно горене на купчината метални отпадъци зад импровизираната ковачница, докара една стълба и изчегърта буталото от таванската мазилка.
Тъкмо разпъна статива си и се готвеше да започне проектирането на модернизирания двигател, когато чу нещо като далечно трополене на бягащи крака. Сякаш някой тича, но периодично се спира, за да подскочи на един крак.
След това настъпи пауза, която можеше да се дължи на оправяне на дрехите, отмотаване на робата от краката и поемане на дъх.
Вратата се отвори и Патрицият се появи отново. Той приседна на стола и внимателно изгледа Леонардо да Куирм.
— Какво си направил преди четири-пет години? — попита той.
Ваймс въртеше отново и отново карамфилчето под лупата.
— Виждам следи от зъби, — каза накрая.
— Да, сър, — отговори Дребнодупе, която въплъщаваше целия отдел по съдебна медицина на Стражата. — Изглежда, някой го е дъвкал вместо клечка за зъби.
Ваймс се облегна назад.
— Бих казал, че за последен път карамфилчето е било докосвано от мургав мъж, висок приблизително колкото мене. Има няколко златни зъба. И брада. И леко кривогледство на едното око. С много белези по лицето. Въоръжен е с особено дълъг меч. Извит, бих казал. И носи на главата си нещо, което бих оприличил на тюрбан, просто защото не се движи достатъчно бързо, та да бъде язовец.
Джуджето се втрещи.
— Детективската професия е като да залагаш на конно състезание — обясни Ваймс и остави карамфилчето на масата. — Трикът е да знаеш предварително кой ще е победителят. Благодаря, ефрейтор. Напечатай описанието на заподозрения, моля те, и нека всеки да получи копие от него. Той се подвизава под името 71-часовия Ахмед, един бог знае защо. След това си свободна.
Ваймс се обърна към Керът и Ангуа, които се бяха натъпкали в тясната стаичка и кимна на момичето.
— Проследих миризмата на карамфилче чак до доковете — съобщи тя.
— И после?
— След това я загубих, сър. — Ангуа изглеждаше объркана. — Нямах никакви проблеми дори през рибния пазар. Или в квартала с кланиците. Но след това влязохме в пазарчето за подправки…
— Разбирам. Миризмата влиза в пазара, но не излиза?
— В известен смисъл, сър. Излиза в петдесет различни посоки. Съжалявам.
— Нищо не може да се направи. Керът?
— Направих, каквото ми поръчахте, сър. Покривът на сградата на Операта е точно на същото разстояние. Използвах лък като неговия…
Ваймс вдигна предупредително пръст. Керът примига и бавно произнесе:
— …като намерения до него…
— Добре. И какво?
— Марката е „Сигуренъ изстрелъ“ на „Бърли и Силен-в-ръката“, сър. Лък за професионалисти. Не съм добър стрелец, обаче с този лък със сигурност бих уцелил мишената от такова разстояние. Но…
— Схващам — прекъсна го Ваймс. — Ти си едър човек, Керът. На покойния Ози ръцете бяха като на Ноби. Аз можех да го вдигна с два пръста.
— Именно, сър. Тетивата се опъва със сила поне сто фунта. Съмнявам се, че Ози би могъл дори да го огъне.
— Не бих искал да го гледам как се опитва. Мили боже… единственото нещо, което би уцелил с подобен лък, е собственият му крак. Ако изпусне лъка. Между другото, видя ли те някой, докато беше на покрива?