— Съмнявам се, сър. Бях се скрил между комините и вентилационните тръби.
Ваймс въздъхна.
— Капитане, предполагам, че ако ти се наложи да отидеш по нужда в някое мазе посред нощ, на следващата сутрин Негово превъзходителство ще те попита: „Не ти ли беше тъмничко там долу?“
Той измъкна от джоба си вече доста поомачканата снимка. На нея се виждаше Керът — или поне ръката и ухото му — в момента, в който се затичва към шествието. Там, сред хората, които извръщаха глави, се виждаше лицето на принца. От 71-часовия Ахмед обаче нямаше и следа. А той беше на соарето преди това. Но в суматохата преди началото на шествието, когато хората се суетяха напред-назад, разместваха се в колоната, настъпваха се един друг по полите на робите, връщаха се до тоалетната… Той можеше да е отишъл навсякъде.
— Значи принцът падна, когато ти беше вече до него? Със стрела, забита в гърба? Той все още беше с лице към тебе, така ли?
— Да, сър. Сигурен съм. Всички останали се щураха наоколо, разбира се…
— Значи той е бил застрелян в гърба от човек, намиращ се пред него, който не е бил в състояние изобщо да използва лъка, който е стрелял по него от погрешна посока… — По прозореца се почука. — Това сигурно е Чучур Долен — каза Ваймс, без да поглежда. — Пратих го с една задача…
Чучур Долен никога не се чувстваше на мястото си в стаите. Не че не се разбираше с хората, защото поначало твърде рядко срещаше хора по пътя си, освен такива, чиято работа ги кара да се качват над втория етаж на къщите. Районът на стражник Чучур Долен бяха покривите. И той си го обикаляше. Много бавно. Бе дошъл на полицейското Парти по случай Прасоколеда и дори наля малко гроздов сок в ухото си в израз на добра воля, но водоливниците се изнервят, когато се чувстват затворени в приземни помещения, и той скоро напусна забавата през комина. Хартиеният му гирлянд дълго и самотно плющя на вятъра по покривите.
Но водоливниците бяха много добри в следенето, много добри в помненето и много, много добри в търпеливото чакане.
Ваймс отвори прозореца. Полицай Чучур Долен бавно се спусна в стаята с поредица сковани движения и след това бързичко се покатери върху бюрото, заради уюта, който намираше там.
Ангуа и Керът се вторачиха в стрелата, която водоливникът стискаше в ръка.
— А, много добре. — Гласът на Ваймс не се промени. — Къде я намери?
Чучур Долен изплю поредица от гърлени съгласни, произносими само за някой, който има уста с формата на водосток.
— Забита в стената на втория етаж на магазина за дрехи на площада на Счупената луна — преведе Керът.
— Ъфъ — потвърди водоливникът. — Сър, това е едва на половината път до площад Сатор.
— Да. Когато дребен слабичък човечец се опита да опъне тежък лък, стрелата може да отхвръкне къде ли не… Много съм ти благодарен, Чучур Долен. Ще имаш един гълъб допълнително за тази седмица.
— Б’лгдррря — отговори водоливникът и изпълзя навън през прозореца.
— Може ли, сър? — Ангуа внимателно пое стрелата от ръцете на Ваймс и я подуши предпазливо. — Да, разбира се… Ози. Цялата мирише на него…
— Благодаря ти, ефрейтор. Хубаво е, че получих потвърждение.
Керът пое стрелата и я разгледа критично.
— Хъ! Пера на петел и полиран наконечник… Това си купуват аматьорите, защото си мислят, че като с магия ще подобрят точността на изстрела. Показност…
— Да — каза Ваймс. — Ти, Керът и ти, Ангуа… Поемате случая.
— Не ви разбирам, сър — смънка Керът. — Обърквате ме. Мислех, че Фред и Ноби провеждат разследването.
— Да.
— Но…
— Сержант Колън и ефрейтор Нобс разследват въпроса защо покойният Ози се е опитал да убие принца. И знаеш ли — те ще успеят да намерят множество улики. Това вече го знам.
— Но ние установихме, че той не би могъл…
— Наистина. Но аз не искам да тръгваш по пътя на Фред. Просто… поразпитай наоколо. Опитай с Дънкан „Той го направи“, или Сидни Куция, ха, той непрекъснато се въргаля по земята — може да е дочул нещо. Или Умирающата Лелка, или Лили „Добрите времена“. Или господин Слайдър питай, не съм го виждал нещо напоследък, но…
— Той умря, сър.
— Какво!? Слайдър Миризливия да е умрял? И кога това?
— Преди месец, сър. Уцелил го е падащ от небето креват. Злощастен инцидент.
— Никой не ми е казал!
— Бяхте зает, сър. Но вие дори сложихте пари в плика, дето Фред го пусна за погребението. Десет долара. Фред отбеляза, че е много щедро от ваша страна.
Ваймс въздъхна. O, да, пликовете. Напоследък Фред през ден пускаше пликове да обикалят. Непрестанно или някой напускаше, или някой приятел на Стражата беше в беда, или пък имаше лотария, или парите за чай пак бяха намалели, или пък някакво друго засукано обяснение… така че Ваймс просто оставяше по малко пари всеки път. Така беше най-лесно.