Многоточието увисна във въздуха, събрало духовете на неизречени думи. „Мъничките проблеми — помисли си Ваймс. — От тях започват войните.“
— Но има толкова много работа за вършене, Сибил — напомни той колкото се може по-търпеливо.
— Винаги е имало много работа. И колкото по-голяма става Стражата, толкова повече работа ще има. Ако не си забелязал.
Ваймс кимна. Истина беше. Графици, заповеди, бележници с дати, рапорти… всичката тази хартия… Стражата може би не застрашаваше особено престъпността в града, но със сигурност беше заплаха за множество дървета.
— Трябва да се научиш да разпределяш задачите — предложи лейди Сибил.
— Да, вече ми го казаха — промърмори Ваймс мрачно.
— Моля?
— Просто разсъждавам на глас, скъпа. — Ваймс отмести настрана документите. — Знаеш ли какво… нека да прекараме вечерта вкъщи. В камината в хола има запален прекрасен огън…
— Ъъ… не, Сам, няма.
— Да не би младият Фортрайт да е забравил да я запали?
Фортрайт беше Момчето за всичко. За Ваймс беше новина да научи, че сред прислугата съществува такава официална длъжност. Работата на Момчето за всичко беше да пали камини, да чисти тоалетни и да отнася ругатни.
— Той се записа за барабанчик в полка на дука на Ърл.
— И той ли? Изглеждаше умен момък! Не е ли прекалено млад?
— Щял да излъже за възрастта си.
— Надявам се да ги излъже и за музикалния си слух. Чувал съм го да си подсвирква. — Ваймс поклати глава. — Какво го е накарало да се захване с толкова тъпо нещо?
— Смяташе, че униформата ще направи впечатление на момичетата.
Сибил му се усмихна леко. Вечерта, прекарана вкъщи, изведнъж започна да изглежда препълнена с очакване…
— Е, то не трябва човек да бъде гений, за да намери навеса с дървата. Ще залостим вратите…
Една от вратите се разтресе от напористо чукане. Ваймс улови погледа на Сибил.
— Хайде, върви. Отвори вратата — въздъхна тя и седна обратно на мястото си.
Входната врата пропусна ефрейтор Дребнодупе, останала без дъх.
— Вие… трябва да дойдете незабавно, сър… Този път е… убийство!
Ваймс погледна безпомощно към жена си.
— Разбира се, че трябва да отидеш — каза тя.
Ангуа разресваше косата си пред огледалото.
— Това не ми се нрави — каза Керът. — Не е достойно поведение.
Тя го потупа по рамото.
— Не се безпокой. Ваймс нали всичко ти обясни. А ти се държиш, сякаш правим нещо нередно.
— Харесва ми да бъда полицай. — Керът още тънеше в печал. — И да нося униформа. Ако не я нося, все едно шпионирам хората. И той знае, че мисля така.
Ангуа изгледа късата му рижа коса и честните му уши.
— Той поема прекалено много работа върху плещите си — продължи Керът. — Вече не се налага лично да патрулира, но все иска да се погрижи за всичко.
— Може би не иска чак толкова да му помагаш — възрази възможно по-тактично Ангуа.
— Той не става по-млад с годините. Опитах се да му обясня и това.
— Колко мило от твоя страна.
— И никога не съм носил цивилни дрехи!
— Не се безпокой, на тебе никога няма да ти стоят достатъчно цивилно.
Ангуа облече палтото си. За нея беше облекчение да смъкне железариите. Колкото до Керът, никакви цивилни дрехи не можеха да го маскират. Ръстът му, ушите, рижата коса, това излъчване на здраво мускулесто добродушие…
— Предполагам, че върколаците ходят цивилни през цялото време, като се замисля.
— Благодаря ти, Керът. Абсолютно си прав.
— Просто не се чувствам удобно да живея в лъжа.
— Опитай да повървиш само километър с моите лапи…
— Моля?
— О… нищо.
Джанил, синът на Гориф, беше много ядосан. И дори не знаеше защо. Гневът му беше съставен от много неща. Огнената бомба от миналата нощ беше една от важните причини. Както и думите, които чуваше зад гърба си на улицата. Дори се скара с баща си заради храната, която той изпрати в Дома на Стражата сутринта. Полицаите бяха официална част от града. Носеха тъпите си значки. Имаха униформи. Джанил се ядосваше на много неща, включително и на това, че беше само на тринайсет.
И затова, когато в девет вечерта, докато баща му месеше хляба, вратата се отвори с трясък и някакъв човек влетя в магазина, той измъкна изпод тезгяха стария арбалет на баща си, прицели се в посоката, в която се надяваше, че се намира сърцето на нападателя, и натисна спусъка.
Керът поразтъпка нозе и се огледа.