— Уук ууук — уук.
— Той казва, че там имало само стари складове — преведе Керът.
— А последното „Уук“ за какво беше? — попита Ангуа.
— „Господин Кошмарна Шапка“, — отговори Керът.
— Но пък още не е разбрал кой си, нали? — успокои го Ангуа.
Петият етаж представляваше коридор край стаи със застоял въздух, из които се носеше печалната миризма на вехти, непотърсени книги. Те лежаха струпани не върху лавици, а в широки сандъци, опасани с канапи. Много от тях изглеждаха опърпани, с липсващи корици. Съдейки по останките, повечето бяха стари учебници, към които дори най-запаленият библиофил не би проявил интерес.
Керът вдигна от пода „Окултен буквар“ на Удилий. Няколко страници се изплъзнаха и полетяха към земята. Ангуа ги събра.
— „Глава Петнайста, Елементарна Некромания“ — прочете на глас тя. — „Първи урок: Правилното използване на лопатата…“
Тя остави листовете и подуши въздуха. Присъствието на Библиотекаря изпълваше ноздрите й като слон кибритена кутия, но…
— Тук е имало някой. През последните няколко дни. Бихте ли ни оставили за малко сами, сър? Когато става дума за аромати, вие сте някак си прекалено… прям.
— Уук?
Библиотекарят кимна на Керът, сви рамене към Ангуа и нехайно напусна стаята.
— Не мърдай, Керът — помоли Ангуа. — Остани където си. Не раздвижвай въздуха…
Тя предпазливо пристъпи напред. Ушите й казваха, че Библиотекарят е в коридора, защото чуваше проскърцването на дъсчения под под стъпките му. Носът й твърдеше, че той още е в стаята. Леко позамазан, разбира се, но…
— Трябва да се преобразя — реши тя. — Не мога да уловя истинската картина по този начин. Всичко е прекалено странно.
Керът покорно затвори очи. Тя му забраняваще да наблюдава преобразяването й от човек във вълк заради неприятните форми, които тялото й приемаше по пътя. Горе в Юбервалд хората минаваха от едната форма в другата естествено, както обикновените хора сменят едно палто с друго, но дори и там се смяташе за проява на добро възпитание, ако това се прави зад някой храст.
Когато отново отвори очите си, Керът видя как Ангуа дебнешком се промъква напред, цялото й същество концентрирано във върха на носа й.
Обонятелното присъствие на Библиотекаря имаше плътни очертания, то приличаше на пурпурна размазана струя там, където се беше движил, но имаше почти твърда форма, където беше стоял на място. Дланите, лицето, устните… след няколко часа щяха да бъдат просто в центъра на размиващ се облак, но сега тя можеше да ги подуши по местата им.
Тук не би трябвало да става течение. Нямаше дори и мухи, които да бръмчат в мъртвия въздух и да развалят мирисните следи.
Тя се насочи към прозореца. Чувстваше зрението си като мъгливо присъствие някъде в задните дялове на мозъка… виждаще стаята като проста черно-бяла скица, върху която мирисните дири рисуваха своите великолепни картини.
Към прозореца… До прозореца…
Да! Тук е стоял човек и ако се съди по миризмата, не е помръдвал доста време. Миризмата се носеше във въздуха на ръба на нейните обонятелни възможности. Завихрените, развълнувани следи показваха, че прозорецът е бил отворен и след това затворен и… нямаше ли някакво тънко, почти недоловимо усещане, че човекът, който и да беше, е държал оръжие в ръце?
Тя вдигна нагоре нос в желанието си да проследи оригиналната форма на предметите по следите, които висяха в застоялия въздух като мъртъв дим…
Когато приключи, Ангуа се върна до купчинката с дрехите си и се покашля деликатно, докато напъхваше крака в ботушите си.
— Тук е имало човек. Стоял е до прозореца. С дълга коса, изсушена, вони на скъп шампоан. Той е човекът, който е заковал обратно по местата им дъските, след като Ози е влязъл в Барбикан.
— Сигурна ли си?
— Моят нос някога грешил ли е?
— Извинявай. Карай нататък.
— С набито телосложение е, дори пълен за ръста си. Не се мие често, но когато го прави, използва сапун „Острието на вятъра“, от евтината марка. Но шампоанът му е скъп, което е странно. Почти нови ботуши. И зелено палто.
— Ти да не можеш да подушваш цветовете?
— Не. Подуших багрилото. Доставят го от Сто Лат, ако не се лъжа. И… струва ми се, че е стрелял оттук с лък. Със скъп лък. Долових намек за коприна във въздуха, а от нея се правят само най-издръжливите тетиви. А такава тетива не се слага на евтин лък.
Керът се приближи до прозореца.
— Имал е добър изглед.
Той погледна към пода. След това огледа перваза и близките лавици за книги.