— Колко време е прекарал тук?
— Два или три часа, мисля.
— Не се е разхождал много-много наоколо.
— Не.
— Или пък пушил, или плюл. Просто е стоял и е чакал. Професионално. Господин Ваймс беше прав.
— Далеч по-професионално от Ози, във всеки случай — съгласи се Ангуа.
— Зелено палто… — проточи Керът. — Зелено палто, зелено палто…
— О-о… и лош пърхут — допълни Ангуа, щом се изправи.
— Снежния склон?! — извика Керът.
— Какво?
— Наистина ли подуши пърхут?
— O, да, по целия под…
— Затова го наричат Снежния склон. Казва се Дейсивил Слопс, мъжът с турбо-гребена. Но за него чух, че се преместил в Сто Лат…
Двамата произнесоха в синхрон:
— …откъдето идва багрилото…
— Той добър стрелец ли е? — попита Ангуа.
— Изключителен. Много е добър и в убиването на хора, които дори не познава.
— Да не е от Гилдията на убийците?
— O, не. Той просто убива хора заради парите. Няма никакъв стил. Дори не може да чете и да пише. — Керът се почеса по главата, унесен в мили спомени: — Дори не обича да разглежда сложни картинки. Хванахме го миналата година, но той изненадващо разроши коси и избяга, докато ние изровим Ноби. Така, така… Чудя се къде ли може да е отседнал?
— Не ме карай да го проследявам по улиците долу. Хиляди хора са преминали досега върху следата.
— O, няма да е необходимо. Ще намерим някой, който знае. Има си хора в този град, които виждат всичко.
— ГОСПОДИН СЛОПС?
Снежния склон предпазливо попипа гърлото си, или по-скоро — гърлото на своя дух. Човешката душа изглежда запазва формата на оригиналното тяло известно време след смъртта. Навикът е втора природа.
— Кой, по дяволите, направи това?
— НЕ Е НЯКОЙ, КОГОТО ПОЗНАВАШ — отговори Смърт.
— Определено не е! Аз не познавам много хора, които са ми отсичали главата!
Тялото му се беше стоварило върху масата. Няколко флакона медицински шампоан се бяха разлели и сега смесваха цветове с другите, по-интимни течности, които се стичаха от трупа.
— А за това тук дадох почти четири долара — продължи той.
Но последното му оплакване изглеждаше някак не на място. Смъртта е нещо, което се случва на другите. Този друг тука на масата в случая беше самият той. Тоест… онзи там, на масата. А не този, който стои надвесен над собствения си труп. Приживе Снежния склон дори не можеше да напише „метафизичен“ без грешки, а ето че сега започваше да гледа на живота по странен начин. От другата му страна, като начало.
— Четири долара — повтори той. — А дори нямах време да го пробвам.
— НЯМАШЕ ДА ПОМОГНЕ. — Смърт го потупа по избледняващото рамо. — НО АКО МОГА ДА ТИ ПРЕДЛОЖА ДА ПОГЛЕДНЕШ НА НЕЩАТА ОТКЪМ СВЕТЛАТА ИМ СТРАНА — СПОМНИ СИ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ТИ ПОТРЯБВА.
— Никога повече пърхут? — каза Снежния склон, вече почти прозрачен и бързо избледняващ.
— НИКОГА. МОЖЕШ ДА МИ ВЯРВАШ.
Командир Ваймс тичаше по смрачаващите се улици, като се опиташе в движение да затегне катарамите на ризницата си.
— Добре, докладвай какво се случи.
— Казват, че някакъв клачианец е убил човек, сър. На Скандалната алея се е събрала голяма тълпа и работата хич не върви на добре. Аз бях дежурна на бюро, но реших, че ще искате да ви уведомя, сър.
— Правилно.
— И освен това не мога никъде да намеря капитан Керът.
Невидим писец задращи тънка следа от разяждащо мастило по Главната присъствена книга в мозъка на Ваймс.
— O, богове… тогава кой е дежурният офицер?
— Сержант Детритус, сър.
На джуджето му се стори, че внезапно се е заковало мирно, въпреки че продължаваше да тича. Командир Ваймс бързо се превърна в смаляващо се неясно петно в далечината.
Със спокойното, безстрастно изражение, присъщо на онези, които методично изпълняват служебните си задължения, сержант Детритус грабна един човек от тълпата и го използва, за да удря с него други. Когато успя да разчисти достатъчно обширна площ около себе си и сътвори купчина от стенещи бивши размирници, той прескочи телата, изправи се и сви ръце на фуния около устата си.
— Слушайте ме, вий, човеци!
Трол, който вика с цяло гърло, лесно може да заглуши виелица. Когато реши, че е привлякъл вниманието към себе си, Детритус измъкна изпод нагръдника си един свитък и го размаха над главата си.
— Туй тука е Законът за Бунтовете. Знаете ли к’во означава туй? Значи, че кат ви го прочета и вий не се разпр… разпръс… разотидете, Стражът може да използва смъртоносна сила, чатнахте ли?
— А ти току-що какво използва, а? — простена някой изпод краката му.