— Е?
— Ами… вие нали казахте да не ви казвам…
Прималял, Ваймс си припомни, че потомствените умения на джуджетата в металолеенето са поръсени само с щипка ирония.
— Клачианското посолство наистина ли гори?
— Да, сър!
Госпожа Спент открехна със скърцане вратата.
— Да?
— Аз съм приятел на… — Керът се поколеба. Чудеше се дали Фред се е представил с истинското си име. — На… големия дебел човек, костюмът не му е по мярка…
— Оня, дето разхожда насам-натам сексуалния маниак ли?
— Моля?
— Един кльощав дребен мухльо, облечен като клоун.
— Казаха, че давате стая под наем — отчаяно опита Керът.
— Те я наеха — отговори госпожа Спент и се опита да затвори вратата.
— Те казаха, че бих могъл да я използвам…
— Никакво пренаемане не позволявам!
— Казаха, че трябва да ви платя два долара!
Натискът върху вратата понамаля.
— Отгоре на туй, дето те го плащат ли?
— Разбира се.
Тя изгледа Керът отгоре до долу и подсмръкна.
— К’во бачкаш?
— Извинете?
— Ти си ченге, нали?
— Ами… — Керът се поколеба, след което повиши глас. — Не, не съм полицай. Ха-ха, вие си мислите, че съм полицай, така ли? Да не би да ви приличам на полицай?
— Да, приличаш ми. Ти си капитан Керът. Виждала съм те да обикаляш града. Но, тъй или иначе, и ченгетата трябва да спят нейде, нали.
Горе на покрива Ангуа подбели очи.
— Никакви жини, никакву готвене, никаква музика, никакви животни — изреди госпожа Спент, когато го водеше нагоре по скърцащите стълби.
Ангуа изчака в мрака, докато чу прозореца да се отваря.
— Отиде си — прошепна Керът.
— По керемидите отвън има стъкълца, точно както докладва Фред — сподели Ангуа.
Вътре тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Първо се налагаше да изключи миризмата на Керът — нетърпелива пот, сапун, остатъчен мирис на грес за арбалети…
…и Фред Колън, целия вир-вода с намек за бира, странната помада за свежа кожа на Ноби, и миризмата на стъпки, тела, дрехи, грес, нокти…
Окото на обонянието й можеше да види хората в стаята час след като са я напуснали по замразената във времето обонятелна диря, която оставяха. Но след денонощие миризмите започваха да се пресичат и оплитат една в друга. Трябваше да ги взима поотделно, една по една, да отдели познатите частици и каквото останеше…
— Толкова са се объркали!
— Добре, добре — успокои я Керът.
— Тук е имало най-малко трима души! Единият е Ози… Миризмата му е по-силна около леглото… и…
Тя разтвори широко очи и се втренчи в пода.
— Някъде тук!
— Кое? Какво?
Ангуа приклекна, почти долепила нос о дъските на пода.
— Мога да го подуша, но не мога да го видя!
Пред лицето й се появи нож. Керът приклекна и прокара острието в цепнатината между две от дъските. Нещо като кафява тресчица отхвръкна настрана. Явно беше тъпкано и въргаляно насам-натам от множество нозе, но дори и така Керът можеше да усети аромата на карамфилче.
— Смяташ ли, че Ози честичко си е правил ябълков пай? — прошепна той.
— „Никакву готвене“, забрави ли? — ухили му се Ангуа.
— Значи някой друг…
Керът изчовърка още прах и мръсотия. В тях нещо блесна.
— Фред каза, че стъклата са се посипали отвън, нали така?
— Да.
— Добре, но какво ще стане, ако предположим, че някой не е успял да събере всички стъкълца, когато го е счупил?
— За човек, който мрази лъжата, ти си ужасно подозрителен, знаеш ли?
— Просто логика. Отвън пред прозореца има посипани стъкла, но това означава просто, че има стъкла, посипани пред прозореца. Командир Ваймс винаги повтаря, че няма такова нещо като улика. Въпросът е как ти сам виждаш нещата.
— Мислиш, че някой е разбил прозореца, влязъл е и след това внимателно е пренесъл всички стъкълца навън?
— Възможно е.
— Керът? Защо шепнем?
— „Никакви жини“, забрави ли?
— И никакви домашни животни. Не гледай така — прибави тя, щом зърна лицето му. — Проява на лош вкус е само когато някой друг го казва. На мен ми е позволено.
Керът изстърга още няколко парченца стъкло от пода. Ангуа надникна под леглото и измъкна омачканите списания.
— Мили боже, наистина ли хората четат подобни неща? — възкликна тя, докато прелистваше „Лъкове и амуниции“. — „Тестовете на Огнеметния Рефлекс Номер 7: Много Повече Лък“… „Възпаление на ходилото — ние ви представяме десетте най-добри мехлема срещу гъбички!“… и какво е това списание?… „Волнонаемник“?
— Непрекъснато се водят разни дребни войни тук и там — обясни Керът, докато издърпваше кутията с парите.
— Но само погледни размера на тази секира!… „Вземи им акъла, вземи «Разчистващата пътя» на «Бърли и Силен-в-ръката» и ги скъси с една глава!“ Явно е вярно това, дето го разправят за мъжете, които си падат по големи оръжия…