— А то е?… — подкани Керът, докато отваряше капака на кутията с парите.
Ангуа го изгледа внимателно. Както винаги, Керът излъчваше невинност като едно малко слънчице. Но той би трябвало… Те всички знаят… Той непременно…
— Те… хмм… обикновено са доста малки — отговори тя.
— O, да, вярно е. — Керът ровеше из клачианските монети. — Вземи например джуджетата. Нищо не ги прави толкова щастливи колкото брадва, по-дълга от самите тях. И Ноби също си пада по големи оръжия, а той си е фактически с размерите на джудже.
— Хмм…
Ангуа беше уверена, че познава Керът по-добре от всеки друг. Сигурна беше, че той наистина държи на нея. Просто рядко го казваше, защото очевидно допускаше, че тя го знае. Беше познавала и други мъже преди него, въпреки че превръщането във вълк за определена част от месеца се считаше за един от онези дребни дефекти, които обикновено отблъскват мъжете. И докато не попадна на Керът, винаги всичко свършваше по един и същ начин. Беше чувала изразите, които мъжете обикновено произнасят в разгорещените моменти и веднага след това забравят. Но когато Керът казваше нещо, ставаше ясно, че всичко вече е установено и договорено помежду ви. Той искрено се изненадваше, че тя е забравила какво й е казвал миналия път и дори й цитираше датата и времето на разговора им.
И все пак през повечето време имаше усещането, че по-голямата част от Керът е скрита много надълбоко и наднича оттам. Никой не можеше да бъде толкова простоват, никой не можеше да бъде толкова изобретателно тъп, без да бъде при това ужасно интелигентен. Същото като да бъдеш актьор. Само много добрият актьор е достатъчно добър, за да изиграе слаб актьор.
— Доста самотен човек е нашият Ноби — отсъди Керът.
— Амии-даа…
— Но съм сигурен, че рано или късно ще си намери подходящ спътник в живота — добави оптимистично той.
„Най-вероятно на дъното на бутилката“ — вметна наум Ангуа. Спомняше си добре разговора с Ноби. Беше ужасно като си го помисли човек, но имаше нещо, което я караше да потреперва при мисълта, че Ноби ще бъде допуснат до океана на живота, дори само до плиткия му край.
— Знаеш ли, тези монети изглеждат странно…
— Как така? — попита Ангуа, благодарна за смяната на темата.
— Защо ще му плащат в клачиански уоли? Той не би могъл да ги изхарчи тук, а и сарафите няма да му дадат добра цена за тях. — Керът подхвърли и хвана във въздуха една монета. — Когато тръгвахме, господин Ваймс ми каза: „И да ми донесеш чувала с фурми и камилата, дето е скрита под възглавницата.“ Мисля, че го разбирам.
— Пясък по пода. Това не е ли очевидна улика? Можеш веднага да познаеш, че са били клачианци, защото са имали пясък по сандалите си!
— Ами карамфилчето… — Керът побутна с пръст малката скилидчица. — Не е често срещан навик дори и сред клачианците. Това не е прекалено очевидна улика, нали?
— Мирише прясно. Бих казала, че човекът е бил тука снощи.
— След смъртта на Ози?
— Именно.
— И защо?
— Откъде да знам? И що за име е 71-часовия Ахмед?
Керът сви рамене.
— Не знам. Но според мен господин Ваймс мисли, че някой в Анкх-Морпорк иска ние да вярваме, че клачианците са платили за убийството на принца. Това звучи… гадно, но логично. Но не мога да разбера защо един истински клачианец би се забъркал в това…
Погледите им се срещнаха.
— Политика? — произнесоха едновременно двамата.
— За достатъчно пари много хора биха направили какво ли не — добави Ангуа.
Внезапно откъм вратата се разнесе свирепо думкане.
— Довел ли си някого вътре? — провикна се госпожа Спент.
— Бързо вън през прозореца! — просъска Керът.
— Защо да не остана и просто да й разкъсам гърлото? — каза Ангуа. — Добре де, добре, само се пошегувах, спокойно!
И изчезна зад перваза на прозореца.
Анкх-Морпорк от много години нямаше пожарна команда. Гражданите понякога разсъждават дразнещо праволинейно и на човек не му е нужно много време, за да види очевидните недостатъци в това да плаща на група хора за броя на пожарите, които им се налага да гасят. Анкх-морпоркци наистина започнаха особено много да се стискат за парите си след Нафтения Вторник.
Оттогава те свикнаха да се уповават на разумния егоизъм. Хората, живеещи близо до горящата къща, правеха всичко по силите си да я угасят бързо, защото се страхуваха буквално да не се подпали и тяхната черга.