Но тълпата около горящото посолство зяпаше с отсъстващия поглед на хора, които знаят, че зрелището се предава от някоя далечна планета.
Те се отдръпнаха по инстинкт, когато Ваймс си запроправя път към празното пространство пред вратите на посолството. Пламъците вече облизваха прозорците на първия етаж и на потрепващата светлина отвътре можеха да се видят бягащи силуети.
Той се обърна към тълпата:
— Хайде, де! Какво ви става! Правете веднага верига за ведрата!
— Това си е тяхното скапано посолство! — отговори един глас.
— Ъхъ. Клачианска земя, нъл’тъй!
— Не можем да стъпваме на клачианска територия.
— Това си е чисто нахлуване, тъй си е.
— Пък и не ни пускат! — обобщи малко момченце с ведро в ръце.
Ваймс прецени вратите на посолството. Пред тях стояха двама пазачи. Обърканите им погледи се местеха от огъня зад тях към тълпата отпред и обратно. Мъжете очевидно бяха силно изнервени, но, което е по-лошото, бяха изнервени и стискаха дълги мечове в ръце.
Ваймс се насочи към тях, като се опитваше да се усмихва и държеше значката си високо вдигната пред себе си. На значката имаше изобразен щит. Твърде мъничък.
— Командир Ваймс, Анкх-морпоркска Градска стража, — произнесе той с глас, който се надяваше да е прозвучал приятелски и успокоително. Единият страж го отпъди с ръка:
— Хразкарай се!
— Аха… — каза Ваймс.
Внимателно огледа паветата около портата и след това стража. Някъде из пламъците някой изпищя.
— Хей, ти! Ела тук! Виждаш ли това? — извика той на пазача, докато му сочеше плочника. Човекът пристъпи плахо напред. — Това е анкх-морпоркска територия под краката ти, приятелю. Ти си застанал на нея и си позволяваш да възпрепятстваш изпълнението на моя… — той заби юмрук колкото се може по-силно в корема на стража — …служебен дълг!
Вторият се нахвърли върху него. Ваймс го посрещна с коляно в слабините. Нещо неприятно изпука. Вероятно беше глезенът на Ваймс.
Проклинайки и с леко накуцване, той се втурна в посолството и сграбчи първия изпречил се на пътя му човек за робата:
— Има ли останали хора вътре? Има ли хора в сградата?
Човекът изгледа Ваймс паникьосано. Купчината листове, които беше понесъл нанякъде, се разпиля по пода.
Някой го сграбчи за рамото:
— Можете ли да се катерите, господин Ваймс?
— Кой, по…
Непознатият се обърна към свилия се от страх чиновник и силно го удари през лицето:
— Спасител на хартиени отпадъци!
Тюрбанът се размота от темето на мъжа, когато той залитна и падна назад.
— Насам!
Фигурата се гмурна в кълбетата дим. Ваймс забърза след него, докато не стигнаха до стена с прикован към нея улук.
— Как така успяхте?…
— Нагоре! Нагоре!
Ваймс постави крак в събраните на столче длани на непознатия, успя да закрепи другия си крак на ръба на конзолата и се изтегли нагоре.
— Бързо!
Ваймс полуизкачи, полуизпълзя по улука. Малки фойерверки от болка избухваха по краката му. Най-после достигна парапета на втория етаж и се прехвърли през него. Непознатият се появи веднага след него, сякаш беше пролазил нагоре по стената.
Ивица бял плат закриваше долната половина от лицето му. Той напъха второ парче плат в ръцете на Ваймс.
— Покрий си носа и устата! Заради дима!
На покрива всичко вреше. Един комин точно до Ваймс изригна ревящ език пламъци.
Привидението подхвърли останалата част от недоразмотания тюрбан в ръцете му и извика:
— Ти дръж този край, аз ще хвана другия — и се вряза отново в дима.
— Но защ…
Ваймс усещаше жегата през подметките на ботушите си. Пристъпи към ръба на покрива и чу виковете отдолу.
Когато се надвеси над корниза, успя да види прозореца на етажа под него. Някой беше строшил прозореца и махаше с ръка за помощ отвътре.
В двора на посолството настъпи допълнителен смут. Сред мелето от тела Ваймс видя внушителната фигура на полицай Дорфл, големът на Стражата. Той беше направен от глина и определено беше устойчив на огън. Но проблемът на Дорфл бяха стълбищата. Твърде малко от тях можеха да устоят на тежестта му.
Ръката престана да маха от прозореца.
Можете ли да летите, господин Ваймс?
Той погледна към бълващия огън комин. Погледна и навития тюрбан в ръцете си.
По-голямата част от мозъка на Сам Ваймс се беше изключила, въпреки че областите, отговорни за пробождащата болка в краката му, функционираха със смущаваща ефективност. Но някои мисли все още пробягваха из главата му и му доставяха следните прозрения:
…този плат изглежда здрав…
Погледна отново към комина. Стабилен комин. Прозорецът беше шест стъпки по-надолу. Ваймс започна да действа автоматично.