Така, чисто теоретически, ако човек усуче единия край на дълго парче плат около бълващия огън комин по този начин, издърпа края му насам през парапета ето така и се отблъсне от стената така, когато се залюлее обратно, краката му ще успеят да пробият каквото е останало от прозореца на долния етаж… ето така…
Каруцата проскърцваше по мократа улица. Напредваше мъчително бавно, защото нито едно от колелета й не беше със същия размер като останалите — тя се тресеше, клатушкаше и накланяше на едната и после на другата страна и очевидно полагаше огромни усилия, за да не се разпадне на части, особено щом превозваше смет. Собственикът й като че беше направен също от отпадъци.
Беше, общо взето, с човешки ръст, но превит почти на две и покрит с косми или с мръсни черги, или много вероятно — със сплъстена смесица от двете, която беше толкова степана и кална, че дребни растенийца бяха пуснали корен отгоре. Ако нещото слезеше от каруцата и приклекнеше на земята, би се получила много добра имитация на отдавна изоставена купчина оборски тор. Когато пристъпваше по земята, джвакаше.
Един крак се заби между спиците на каруцата и я спря.
— Добър вечер, Дрисльо — поздрави Керът.
Купчината също спря. Част от нея се повдигна нагоре като чергило.
— Чупката — чу се глух глас изпод сламеника.
— Е, хайде сега, Дрисльо, нека си помагаме, става ли? Ти на мен, аз на теб.
— Я с’ р’зк’р’й ’тт’ка.
— Добре тогава, ти ще ми кажеш нещата, които искам да знам — предложи Керът, — а аз няма да претърсвам каруцата ти.
— Мразя гнолове — вметна Ангуа, — вонят отвратително.
— Е, това не е съвсем честно. Улиците щяха да са къде-къде по-мръсни без теб и твоите хора, нали, Дрисльо? — каза Керът, все още със спокоен и приветлив глас. — Събираш това-онова, понякога може би го халосваш в близката стена, докато спре да шава…
— Ст’р’ем с’ — отвърна гнолът. Изотдолу се разнесе бълбукащ звук, който можеше да бъде и кикот.
— Та аз дочух отнякъде, че ти ще ми кажеш къде ходи Снежния склон тия дни.
— Н’щ’чко н’ зн’м.
— Прекрасно.
Керът хвана тризъба градинска вила и заобиколи прокапващата каруца изотзад.
— Н’щ’чко н’ зн’м з’… — продължи гнолът припряно.
— Да?
Греблото замръзна във въздуха.
— Н’щ’чко н’ зн’м з’ к’щ’т н’ Алеят’ н’ Отм’кн’т’т’ М’н’т’и.
— Оная, дето има табела „Дава се под наем“ ли?
— д’.
— Много добре. Благодаря ти, че изпълни дълга си на добър гражданин. Между другото, случайно минахме край една умряла чайка. Намира се на Улицата на пивоварите. Ако побързаш, можеш и да изпревариш навалицата.
— Бл’г’д’ръ т’ — изгъгна гнолът.
Каруцата закриволичи напред. Полицаите я наблюдаваха как стърже и скрибуца, докато не се скри зад завоя на улицата.
— Те са всъщност добри по сърце — отбеляза Керът. — Мисля, че много може да се каже за духа на толерантност, който цари в този град по това, че дори и гноловете го наричат свой дом.
— Преобърна ми се стомахът — отговори Ангуа, когато двамата продължиха по пътя си. — Този имаше трева по гърба си!
— Гоподин Ваймс каза, че ние сме задължени да направим нещо за тях.
— Целият е едно голямо сърце, тоя човек!
— С огнепръскачка, каза.
— Няма да свърши работа. Прекалено са мочурливи. Някой някога интересувал ли се е с какво се хранят?
— По-добре е да гледаме на тях като на… чистачи. Със сигурност боклуците и умрелите животни по улиците намаляха, откак дойдоха гноловете.
— Да, но виждал ли си някога гнол да държи метла и лопата?
— Това е то разслоението на обществото. Всичкия боклук се стоварва върху главите на хората отдолу и така, докато се намери някой навит да го изяде. Така казва господин Ваймс.
— Да.
Повървяха още малко смълчани и Ангуа подхвърли:
— Доста се заслушваш в думите на господин Ваймс, нали?…
— Той е чудесен офицер и пример за всички нас.
— И никога не ти е хрумвало да си потърсиш работа в Куирм или някъде другаде, нали? Другите градове дават мило и драго да наемат анкх-морпоркски полицай.
— Какво, да напусна Анкх-Морпорк?
Тонът на гласа му беше достатъчно красноречив.
— Не… явно не — тъжно се примири Ангуа.
— Както и да е, не знам какво би правил господин Ваймс без мен да тичам насам-натам по цял ден.
— И това е гледна точка, разбира се — съгласи се Ангуа.
Алеята на отмъкнатите монети не беше далеч. Там беше гетото на онези, които лорд Ръждьо вероятно би нарекъл „предприемчиви занаятчии“. Хора, които бяха достатъчно ниско в социалната стълбица, за да са биячи и бройкаджии, но и прекалено нагоре, за да бъдат самите те бити и бройкани лесно. Търговци на пясък и тапицери, главно. Хора, които нямаха много, но се гордееха дори и с това. Човек можеше да забележи дребните знаци. Лъскави табелки с номерцата на къщите, като за начало. Покрай стените на къщите, които фактически представляваха една непрекъсната редица след векове зидане и зазиждане, се бяха оформили границите между имотите — точно по средата и нито комарски крак встрани. Според Керът тук живееха хората, които инстинктивно са разбрали, че цивилизацията е основана на споделеното уважение към частната собственост; Ангуа смяташе, че са стиснати дребни копеленца, които биха ти продали и часовете от денонощието, ако можеха.