Керът закрачи безшумно по алеята, като подмина сладкарския магазин на ъгъла. Грубо дървено стълбище водеше към горния етаж. Той посочи безмълвно нишата под стълбите.
Тя беше почти запълнена с бутилки.
— Голям пияница ли е той? — промърмори Ангуа.
Керът завъртя глава. Тя се наведе, за да прочете етикетите, но носът й вече отговаряше на въпроса. „Хомеопатичният Шампоан На Диблър“. „Билков Екстракт На Мер И Стингбат — Съдържа Билки! Изплакнете И Полейте С Тоника За Глава — С Още Повече Билки В Него!…“
Имаше и още много…
„Билки — каза си Ангуа. — Набутай стиска бурени в буркана и ето ти готов билков екстракт…“
Керът още оглеждаше стълбището, когато тя отпусна ръка на рамото му. Долавяше още една миризма. Миризма, която пробождаше като копие останалите аромати. Миризма, към която носът на един върколак е генетично настроен.
Той кимна и внимателно приближи входа. През процепа под вратата се беше разляло тъмно петно.
Керът измъкна меча си и отвори с ритник вратата.
Снежния склон не се бе отнасял нехайно към недостатъка си. Флакончета във всички възможни форми и цветове заемаха свободните повърхности на стаята — живо свидетелство както на алхимическото изкуство, така и на човешкия оптимизъм.
Засъхналата пяна от последния му експеримент все още си стоеше в легена на масата, а тялото лежеше на пода с пешкир около врата. Полицаите се втренчиха в тялото. Снежния склон се беше изкъпал, измил се и след това си беше отишъл.
— Може да се каже, че не дава признаци на живот — отбеляза Керът.
Ангуа се задави. После сграбчи отворения шампоан и вдиша дълбоко. Нездравият лъх на мариновани билки изгори синусите й, но всичко беше по-добро от острата, омагьосваща миризма на прясна кръв.
— Чудя се къде ли е изобщо главата му? — каза Керът делово. — Я-я, къде чак се е търкулнала… Каква е тая отвратителна миризма?
— Това! — Ангуа размаха шампоана. — Четири долара бутилката. Срамота!
Пое още веднъж дълбоко миризмата на билковото говно, само и само да заглуши повика на вълка.
— Не изглежда сякаш са отмъкнали нещо — забеляза Керът. — Освен ако не са пипали много тънко. Какво ти е?
— Не питай!
Тя успя някак да отвори прозореца и всмука огромна доза от сравнително по-чистия въздух навън, докато Керът претърсваше джобовете на трупа.
— Хмм… можеш ли да подушиш дали наоколо мирише на карамфилче? — попита той.
— Керът! Моля те! По целия под е разплискана кръв! Имаш ли си изобщо представа? Извини ме…
Тя се втурна по стълбите. Алеята навън се отличаваше с дъх, който всяка улица притежава и върху която с годините се наслагва обгръщащата миризма на големия град. Но от нея поне на човек не започваше да му никне козина и да му се удължават кучешките зъби. Шампоан ли? Тя би могла да спести на Снежния склон куп пари само с едно прецизно ухапване. Тогава на него щеше да му стане ясно какво значи да имаш лоша коса…
Керът дойде след няколко минути, като грижливо заключи вратата след себе си.
— По-добре ли си?
— Малко…
— Има още нещо — промълви той замислено. — Изглежда е оставил бележка, преди да умре. Но всичко е изключително странно. — Размаха евтино подобие на бележник. — Ще го огледаме много внимателно. — Поклати глава. — Горкият…
— Той беше убиец!
— Да, така е, но… какъв ужасен начин да умреш.
— Обезглавяването ли? Мигновено, с много остър меч, ако съдим по следите? Аз мога да се сетя за доста по-неприятни начини.
— Да, но все си мисля, че ако човекът е имал по-добра коса или ако е открил подходящия шампоан по-рано, сигурно би водил съвсем друг живот…
— Да де, но поне няма да се тревожи за пърхута си.
— Това беше безвкусна забележка.
— Извинявай, но знаеш, че кръвта ме кара да се чувствам напрегната.