— Твоята коса винаги изглежда невероятна. — Керът промени темата с, както си помисли Ангуа, необичайна тактичност. — Не знам какво използваш, но е грехота, че той никога не се е сетил за същото.
— Съмнявам се, че е попадал в правилния магазин. На флаконите, които обикновено си купувам, пише „За Лъскава Козина“… Какво има?
— Мирише ли ти на дим?
— Керът, трябва да минат поне пет минути, преди да съм в състояние да помириша каквото и да е друго…
Но той се втренчи над главата й в червеното зарево.
Ваймс се закашля. И още веднъж. Плахо отвори сълзящите си очи с убедителното очакване да види белите си дробове пред себе си.
— Чаша вода, господин Ваймс?
Взря се през сълзи в движещия се силует на Фред Колън.
— Благодаря ти, Фред. Каква е тази ужасна миризма на изгоряло?
— Идва от вас, сър.
Ваймс беше приседнал на ниска ограда извън руините на посолството. Повявяше хладен ветрец. Той се чувстваше като недопечено говеждо. От него се излъчваше горещина.
— Припаднахте за малко, сър — съобщи услужливо сержант Колън. — Но всички ви видяха как влетяхте в оня прозорец, сър! И изхвърлихте оттам жената, за да може Детритус да я подхване! Това ще бъде перо в шапката ви и няма грешка, сър! Басирам се, че ония чаршафосаните… клачианците, тоест, ще ви присъдят Ордена на Камилата или нещо подобно за тазвечершната работа, сър!
Колън се ухили, пращящ от гордост, при това видение.
— Перо в шапката… — промърмори на себе си Ваймс.
Той свали шлема си и с голямо количество изтощена наслада установи, че всяко от перата по него е изгоряло без остатък. Примига замислено.
— А какво стана с другия мъж, Фред? Той излезе ли?
— Какъв мъж?
— Там имаше…
Ваймс отново примига. Различни части от тялото му, усетили, че за известно време той не беше отговарял на обажданията им, сега звъняха да се оплакват.
Там наистина имаше… някакъв човек? Ваймс се приземи върху някакво легло, където една жена се вкопчи в него, той строши каквото беше останало от прозореца, видя големите, широки и най-важното, мощни ръце на Детритус отдолу и я изхвърли толкова учтиво, колкото обстоятелствата позволяваха. След това човекът от покрива се появи отново иззад димната завеса, носейки друго тяло през раменете си, изкрещя нещо и го повика с ръка и…
…след това подът поддаде…
— Вътре имаше… още двама души — каза той и се закашля отново.
— Те не са излезли през предната врата, във всеки случай.
— А аз как излязох?
— O, Дорфл потушаваше огъня долу, сър. Много полезно нещо са тия керамични полицаи. Вие се приземихте право връз него, така че той спря, естествено, да върши това и ви измъкна. Ще има ръкостискания и тържествени речи утре сутринта, сър!
В момента не се очакваха такива, отбеляза Ваймс. Наоколо все още имаше доста хора, които пренасяха бохчи, гасяха по-малките огньове, караха се помежду си… но голяма празнота зееше на мястото, където би трябвало да се вмести Поздравяването-На-Героя-На-Деня.
— O, не се безпокойте, сър, всички са доста заети след събитие като това тука, — сякаш разчете мислите му Колън.
— Мисля си, че сега имам нужда от студена вана — осведоми Ваймс света като цяло. — И след това ще поспя. Сибил има някои чудесни помади срещу изгаряния… А, здравейте вие двамата.
— Видяхме пожара — започна Керът в движение.
— Всичко наред ли е?
— Господин Ваймс е героят на деня! — подхвана сержант Колън развълнувано. — Влезе без да му мисли в сградата и спаси всичко живо вътре, в най-добрите традиции на Стражата!
— Фред? — отпаднало го повика Ваймс.
— Да, сър?
— В най-добрите традиции на Стражата е да пуши кротичко цигара някъде на завет в три сутринта. Нека да не се увличаме толкова, какво ще кажеш?
Колън изглеждаше прекършен.
— Ами… — промълви той.
Ваймс се изправи с олюляване и потупа по рамото своя верен сержант.
— Добре, де, добре — традиция си е — отстъпи накрая той. — Следващия път можеш да се пробваш ти, Фред. А сега — той се закрепи по-стабилно на крака — отивам в Двора да напиша доклада си.
— Сър, но вие целият сте покрит с пепел и едва стоите прав! — възкликна Керът. — Трябва да си идете в къщи!
— O, не. Ще попрехвърля малко канцеларска работа. Някой да знае колко е часът?
— Зън-зън-зън! — разнесе се жизнерадостен глас откъм джоба му.
— Проклятие! — извика Ваймс, но беше късно.
— Часът е — каза гласчето с такава писклива приятелска интонация, сякаш молеше да му извият врата — около… девет и нещо.
— Девет и нещо ли?
— Да! Девет и нещо. Точно около девет и нещо.
Ваймс се облещи.