Сред позиралите пред четката на художника имаше и няколко жени. Никоя от тях не носеше въоръжение, по-тежко от, да речем, ръкавици или малък домашен дракон. Тяхното занимание през годините основно е било да пренавиват бинтове за съпрузите си, да чакат завръщането им от бойното поле, както на лейди Рамкин й харесваше да мисли — с решителност, сила на духа и преди всичко с надежда те да се приберат вкъщи на колкото се може по-малко парчета.
Работата беше в това, че те никога не се бяха замисляли по тези въпроси. Щом имаше война — тръгваха. Ако нямаше война — устройваха си такава. В речника им дори нямаше думи като „дълг“. Всичко това беше заложено на генетично равнище у тях.
Тя въздъхна. Животът беше толкова по-труден в днешно време. А лейди Сибил принадлежеше към класата, която не беше навикнала да се сблъсква с трудности. Не и такива, които не могат да бъдат разрешени с повикване на прислугата. Преди петстотин години един от нейните предци беше отсякъл в бой главата на клачианец и я беше донесъл у дома набучена на копие и никой не си спомняше с лошо за него, като се изключеха, разбира се, клачианците, които, ако го хванеха, щяха да набият на кол неговата глава. Това беше пряко отношение към проблемите. Ти воюваш с тях, те воюват с тебе, всеки си знае правилата, а ако случайно ти отсекат главата в суматохата, изобщо няма да ти пука за последствията. Оттам насетне.
В днешно време нещата несъмнено бяха по-цивилизовани. Но просто станаха… по-сложни.
И логично много от тези антични съпрузи не се бяха прибирали по домовете си с месеци и години време и за тях съпругите и семействата им бяха нещо като конюшните, библиотеката или Експлодиращата пагода на Джонсън. Просто уреждаха този детайл от живота си и повече не мислеха за него. Сам поне се прибираше всеки ден у дома.
Да де, почти всеки ден. Всяка нощ, със сигурност.
Тъй де… през част от повечето нощи.
Най-малкото успяваха да се хранят заедно.
Понякога.
Добре де, поне започваха да вечерят заедно.
Поне можеше да е сигурна, че той никога не е прекалено далеч от дома, просто е някъде, където се опитва да свърши прекалено много работа или да тича прекалено бързо след някого, или да избяга от хората, които искаха да го убият.
В края на краищата, реши лейди Сибил, тя беше една щастлива съпруга.
Ваймс се загледа в Керът, който стърчеше пред бюрото му.
— Значи какво ново ни носи всичката тая информация? Човекът, за когото знаем, че не е уцелил принца, е мъртъв. Човекът, който вероятно го е уцелил… също е мъртъв. Някой се е опитал адски нескопосано да ни подмами да си мислим, че клачианците са платили на Ози. Хубаво, мога да си представя защо някой ще го прави. Фред го нарича политика. Наели са Снежния склон да свърши истинската работа, той е помогнал на Ози, който иначе не би могъл да си уцели задника с две ръце, след което Стражата разкрива, че Ози е получил пари от клачианците и това е още една причина за война с тях. А Снежния просто си го е отнесъл. Някой му е излекувал пърхута завинаги.
— След като е написал нещо в бележника си, сър — прекъсна го Керът.
— А-а… да.
Ваймс погледна бележника, който полицаите бяха иззели от квартирата. Груб тефтер, направен от слепени късове отпадъчна хартия, от тези, дето книговезите ги продават евтино. Той го подуши.
— Мирише на сапун по ръбовете.
— Това е бил новият му шампоан — поясни Керът. — Използвал го е за първи път.
— Откъде знаеш?
— Проверихме всички флакони в стаята.
— Хмм. Това тука прилича на прясна кръв. Виждаш ли, точно където листовете са подшити…
— Неговата кръв, сър — каза Ангуа.
Ваймс кимна. Никой не спореше с Ангуа по въпросите за кръвта.
— Но от друга страна никоя от страниците не е окървавена… Което е странно. Мърлява работа е това обезглавяването. Много пръска наоколо. Така че горната страница…
— …е била откъсната, сър — довърши Керът ухилен и кимна. — Но това не е най-странното, сър. Вижте дали ще можете да се досетите, сър!
Ваймс му хвърли един поглед и приближи лампата.
— Виждам бледи следи от писано на най-горната страница… Не мога да разчета какво…
— И ние не можахме, сър. Знаем, че е писал с молив. Имаше молив на масата.
— Прекалено бледи следи. Ръбове като Снежния обикновено пишат, сякаш изчукват камъни. — Ваймс прелисти бележника. — Някой я е откъснал… не само страницата, на която е било писаното, но и няколко страници надолу.
— Умно, нали, сър? Всеки знае…