— …че можеш да прочетеш бележката по следите върху долната страница — довърши Ваймс и подхвърли тефтера на бюрото. — Хмм. Тук е имало някакво съобщение очевидно…
— Възможно ли е да е изнудвал човека, който е стоял зад цялата работа? — предположи Ангуа.
— Това не би било в неговия стил. Не, аз си мислех, че…
На вратата се почуха и влезе Фред Колън.
— Донесох ви кафе. И освен това долу дойде да ви види група чаршаф… тоест — група клачианци, сър. Може би ще ви дадат медал някакъв и ще ви ломотят на техния си език. А ако не сте вечерял, господин Гориф готви ярешко с ориз и чуждоземски сос.
— Мисля, че е по-добре да видим какво искат — реши Ваймс. — Но аз дори нямах време да се измия…
— Доказателството за вашата героична целеустременост — насърчи го Колън.
— Ох, хубаво.
На половината път надолу по стълбите Ваймс го обхвана безпокойство. Никога не му се беше случвало да налети на група граждани, желаещи да му връчват медал, така че определено чувстваше липсата на опит в това отношение. Но пък и клачианците, скупчили се плътно до бюрото на сержанта, нямаха вид на комитет по приветствията.
Очевидно беше, че са клачианци. Всички носеха причудливи дрехи и имаха повечко слънчеви бани, отколкото обичайно можеха да се хванат в Анкх-Морпорк. Едно неприятно чувство пропълзя по гърба на Ваймс — че Клач е всъщност много голямо място, в което целият му град заедно с равнините Сто би се загубил и където има място за всякакви хора, включително и за юнака с червения фес, който просто трепереше от негодувание.
— Вие ли сте човекът Ваймс? — настойчиво попита той.
— Ами-и, аз съм Командир Ваймс…
— Настоявам да освободите семейството на Гориф! И няма да приемем никакви увъртания!
Ваймс примига:
— Да ги освободя ли?
— Вие ги държите под ключ! И сте конфискувал магазина им!
Ваймс задържа погледа си за момент върху говорещия, след това го прехвърли към сержант Детритус.
— Къде заведохте семейството, сержант?
Детритус отдаде чест:
— В килиите, сър!
— Аха-а! — извика човекът с феса. — Признавате си, значи!
— Извинете ме, но кои сте вие? — попита Ваймс, като разтърка уморено очи.
— Не съм длъжен да ви отговарям и вие нищо няма да изкопчите от мене! — изпъчи се човекът.
— Ах, благодаря, че ме предупредихте — кисело каза Ваймс, — не обичам да полагам напразни усилия.
— О-о, добър вечер, господин Вазир. — Керът изникна зад Ваймс. — Получихте ли бележката ми за книгата?
Настъпи една от онези безмълвни паузи, в които всеки пренастройва изражението на лицето си. Ваймс каза:
— Какво?
— Господин Вазир продава книги на Широката улица — обясни Керът. — Само че аз го бях помолил за някои книги на клачиански, разбирате ли, и една от тези, дето ми беше дал, се казваше „Парфюмените нивя или Градината на насладите“. Аз харесах заглавието, защото както знаете клачианците са измислили градините, и се надявах да вникна в културата им. В душевността на клачианците, нали разбирате. Само че тя… ами-и… тъй де, не беше за градинарство… ъ-ъ-ъ…
Той започна да се изчервява.
— Да, да, разбира се, върнете ми я, когато желаете — предложи бързо господин Вазир, който изглеждаше някак притеснен.
— Просто си помислих, че вие трябва да знаете, в случай че не знаете… в случай че я продадете… така де, книгата би могла да шокира някои по-чувствителни читатели, знаете — такава книга…
— Да, добре…
— Полицай Ангуа толкова се шокира, че не спря да се смее — продължи Керът.
— Ще ви върна парите на мига — обеща Вазир. Изражението му отново се вкамени. Той погледна към Ваймс. — Книгите не са важни в момента! Ние настояваме да освободите нашия сънародник още сега!
— Детритус, защо, по дяволите, си ги затворил в килиите? — отпаднало попита Ваймс.
— Че къде да ги настаня, сър? Не са заключени и им дадох чисти одеала.
— Ето ви и обяснението — те са наши гости — каза Ваймс.
— В килиите! — Вазир се наслаждаваше на думата.
— Те са свободни да ходят където намерят за добре.
— Сигурен съм, че вече са. — Вазир съумя да подскаже, че само неговото появяване е предотвратило одобрена от официалните власти кървава баня. — И можете да бъдете сигурен, че Патрицият ще научи за това!
— Той бездруго научава всичко. Но ако напуснат сградата, кой ще ги защити?
— Ние! Техните братя и сънародници!
— Как?
Вазир почти застана мирно.
— Със силата на нашите юмруци, ако трябва.
— А, добре. Значи тогава ще имаме две тълпи за разгонване…
— Зън-зън-зън!
— Проклятие! — Ваймс се плесна по джоба. — Не желая да знам дали имам някакви срещи за днес!