— Но имате среща в единайсет вечерта. В Залата на плъховете, в Двореца — съобщи Дезорганизаторът.
— Не ставай глупак!
— Твоя си работа…
— И си затваряй устата!
— Само се опитвам да помогна.
— Млъквай! — Ваймс отново се обърна към клачианския книжар. — Господин Вазир, ако Гориф желае да си тръгне с вас, ние няма да го задържим…
— А-ха! Само се опитайте!
Ваймс си помисли, че не вижда защо и клачианците да не бъдат дребни надути досадници. Но не се почувства добре от тази мисъл, като човек, който стъпва по ръба на много дълбока урва…
— Сержант Колън?
— Да, сър?
— Оправи нещата, моля те!
— Да, сър!
— Дипломатично.
— Слушам, сър! — Колън се почеса по носа. — И това ли е политика, сър?
— Просто… доведи семейството на Гориф и те могат… — Ваймс махна с ръка. — Могат да правят каквото намерят за добре.
Той им обърна гръб и изкачи стълбите към кабинета си.
— Все някой трябва да защити правата на моите хора! — извика след него Вазир.
Ваймс спря на средата. Дъските изскърцаха за момент под тежестта му. След това продължи нагоре и неколцина полицаи започнаха отново да дишат.
Затвори вратата на кабинета зад себе си.
Политика! Седна и се разрови безцелно из бумагите по бюрото. Толкова по-лесно беше човек да мисли за престъпления. Само му дай хубаво старомодно престъпление…
Опита да се изключи от външния свят.
Някой беше обезглавил Снежния склон. Това беше факт. Нямаше как да е инцидент по време на бръсненето или да го отдадат на прекалено силния шампоан, който е използвал.
А Снежния беше направил опит да застреля принца.
Също и Ози, но той само се е мислил за наемен убиец. Всички останали го имаха за странен тип, будещ интерес колкото локва мокра кал.
Прекрасна идея, от друга страна. Да наемеш истински убиец-професионалист, а след това да хванеш някой — Ваймс се ухили зло — който да опере пешкира. И ако Ози не беше приел идеята за падението толкова буквално, дребният нещастник и досега щеше да си вярва, че той е убиецът.
А Стражата трябваше да повярва, че всичко това е клачиански заговор.
Пясък по сандалите им… Да им се не види! Те какво — за глупак ли го взимаха? Защо ли не накара Фред да събере пясъка? Проклет да е, ако не издири този, който го е разсипал там! И ще го накара да го изяде! На някого му се искаше Ваймс да предследва клачианците.
Ами мъжът от горящия покрив? Той как се вписваше в картинката? Ваймс започна да си припомня — човекът беше загърнат в роба, лицето му не се виждаше. Гласът му звучеше така, сякаш не само бе свикнал да издава заповеди — Ваймс също беше свикнал да издава заповеди, — но и да му се подчиняват, докато членовете на Стражата възприемаха заповедите по-скоро като предложения.
Но някои неща не пасваха. Имаше „улики“, които направо можеха да подлудят човек. Като проклетия бележник. Това пък беше най-странното нещо досега. Някой изключително внимателно беше откъснал няколко страници с това, което Снежния беше написал върху тях. Някой достатъчно схватлив, за да се сети за бледите отпечатъци, които оставя моливът върху следващите страници. Е, защо тогава просто не беше свил целия тефтер?
Всичко беше толкова усукано. Но някъде със сигурност имаше едно само фактче, което би опростило нещата, би придало на всичко това смисъл…
Ваймс запрати молива си на земята и отвори със замах вратата, като почти я изтръгна от пантите й.
— Какъв, по дяволите, е тоя шум? — изрева той.
Сержант Колън вече беше преполовил стълбите нагоре:
— Господин Гориф и господин Вазир вдигнаха малко гюрултия, сър. Някой бил опожарил нечия страна преди двеста години, така го преведе Керът.
— Какво, пак ли?
— Туй са те, клачианците, сър. Но във всеки случай господин Вазир си тръгна оттука с подут нос.
— Вазир е родом от Смейл, разбирате ли — намеси се Керът. — А господин Гориф е от Ел-Хариб. Двете страни спряха да воюват само преди десетина години. Религиозни различия.
— Какво, свършиха им се амунициите ли? — попита Ваймс.
— Свършили са им се камъните, сър. Амунициите са се изчерпали още през миналия век.
Ваймс поклати глава.
— Това направо ще ме довърши!… Хората се избиват едни други само защото боговете им нещо са се посдърпали помежду си…
— О-о, но те се кланят на един и същ бог, сър. Очевидно спорът е бил заради някаква дума в техните свещени книги, сър. Ел-харибианците настояват, че тя се превежда като „бог“, а тези от Смейл — като „човек“.