— Мойта значка ми е гравирана на ръката — изтътна Детритус. — Който му стиска, нек’ дойде да ми я вземе.
Керът остави своята много внимателно. Ръждьо повдигна вежди:
— И вие ли, капитане?
— Да, сър.
— Аз си мислех, че поне вие…
Той спря и раздразнено погледна към вратата, която шумно се разтвори и група дворцови стражи влетяха, следвани по петите от клачианци.
Съветът скочи на крака.
Клачианецът в центъра на групата беше познат по лице на Ваймс. Бе го мяркал по официални събирания и ако изключим факта, че беше клачианец, би го определил като печен хитряга.
— Кой е тоя? — прошепна на Керът.
— Принц Калиф. Втори по важност след посланика им.
— Те всичките ли са принцове?
Мъжът прекоси половината път до масата, хвърли бегъл поглед към Ваймс, без да покаже, че го е познал, и се поклони на Ръждьо.
— Принц Калиф — започна лордът, — не беше ми съобщено предварително за вашето посещение, но при все това…
— Нося ви пресни новини, милорд.
Частица от гипсираното съзнание на Ваймс отчете разликата в гласовете. Куфурах бе научил езика от улицата, докато този тук си бе наемал учители.
— В такива времена коя новина не е прясна?
— Имало е развитие на събитията на новата земя. Случили са се злощастни инциденти. Там, както и тук, в Анкх-Морпорк. — Той хвърли още един поглед на Ваймс. — Въпреки че сведенията ни за последните са малко… объркани. Лорд Ръждьо, трябва да ви кажа, че на практика сме в състояние на война.
— На практика ли? — повтори Ваймс.
— Страхувам се, че събитията ни тласкат напред — изрече Калиф. — Ситуацията е деликатна.
„Те знаят, че ще им се наложи да се бият — помисли Ваймс. — Това сега е просто като началото на танц, когато човек обикаля и оглежда партньора си…“
— Налага се да заявя, че имате на разположение дванадесет часа, за да изтеглите всички свои граждани от Лешп — каза Калиф. — Ако това бъде направено, нещата ще се изгладят лесно. Засега.
— Нашият отговор е, че вие разполагате с дванадесет часа да напуснете Лешп — натърти Ръждьо. — Ако не го направите, ние ще предприемем… стъпки…
Калиф направи лек поклон.
— Разбираме се добре. Официалният документ ще ви бъде връчен в най-близко бъдеще и не се съмнявам, че и ние ще получим такъв от вас.
— Естествено.
— Ама чакайте, не можете просто така… — започна Ваймс.
— Сър Самюъл, вие вече не сте Командир на Стражата и нямате място на тези преговори — остро го прекъсна Ръждьо и се обърна отново към принца. — Злощастно стечение на обстоятелствата е, че нещата стигнаха дотук — произнесе сковано.
— Наистина. Но идва време, когато само думите не са достатъчни.
— Трябва да се съглася с вас. Идва време, когато трябва да изпитаме силата си.
Ваймс в очарован потрес местеше поглед от едното към другото лице.
— Ние, разбира се, ще ви оставим време да напуснете посолството си. Доколкото то изобщо съществува…
— Колко мило. Ние ще отвърнем на любезността ви по същия начин.
Калиф направи лек поклон. Ръждьо също.
— В края на краищата фактът, че държавите ни са във война, не е причина да забравяме старите приятелства.
— Какво?! Естествено, че е причина, по дяволите! — възкликна Ваймс. — Не мога да повярвам! Просто си седите тука и… мили боже, къде отиде дипломацията?
— Войната, Ваймс, е продължение на дипломацията с други средства — произнесе лорд Ръждьо. — Както щяхте да знаете, ако бяхте истински джентълмен.
— И вие, клачианците, сте същите! — продължи разпалено Ваймс. — Сигурно е от онова позеленялото телешко, дето Дженкинс ви го продава. Хванали сте „луда крава“ и сте се побъркали. Не може да…
— Сър Самюъл, вие сте, както отегчително често ни припомняте, цивилен — прекъсна го Ръждьо. — И като такъв нямате работа тука.
Ваймс не си направи труда да козирува, а се обърна и напусна залата. Останалите от малкия му отряд го последваха мълчаливо към Двора на Псевдополис.
— Казах му, че може да си я завре в задника — промълви сержант Колън, докато пресичаха Медния мост.
— Така е — каза Ваймс вдървено. — Браво.
— Право в лицето. „Да си я завреш в задника“. Ей тъй.
От тона на Колън не ставаше ясно дали се гордее с постъпката си или е ужасен от нея.
— Страхувам се, че формално лорд Ръждьо е прав, сър — вметна Керът.
— Тъй ли?
— Да, господин Ваймс. Безопасността на града е от първостепенно значение и при състояние на война гражданските сили минават на военно подчинение.