— Ха!
— И аз му казах — изстена Фред Колън. — „В задника“, му казах.
— Заместникът на посланика не спомена нищо за принц Куфурах — сети се Керът. — Това е странно.
— Прибирам се вкъщи — сподели Ваймс.
— Почти стигнахме, сър.
— Наистина вкъщи. Имам нужда да се наспя.
— Да, сър. Какво да кажа на момчетата, сър?
— Кажи им каквото намериш за добре.
— Погледнах го в очите и му казах… казах му „можете да си я заврете…“ — продължаваше да ломоти унесено Колън.
— Сър, искате ли да го хванем тоя Ръждьо по-късничко с момчетата? — попита Детритус. — Няма проблеми. Все ще го намерим виновен в нещо.
— Не!
На Ваймс така му олекна на душата, че скоро би трябвало да се върже, за да се задържи на земята. Той остави дружинката пред вратите на Двора и позволи тялото му да го понесе към дома, покрай удивения поглед на съпругата му, нагоре по стълбите към спалнята, където се хвърли в леглото и заспа, още преди да се е стоварил върху постелята.
За девет часа на следващата сутрин беше насрочен парадът на Тежковъоръжените пехотинци на лорд Вентури. Маршируваха по Бродуей. Стражите излязоха да позяпат. Друго не им оставаше да правят.
— Онзи там не е ли икономът на господин Ваймс? — възкликна Ангуа и посочи скованата фигура на Уиликинс, който маршируваше в челната редица на строя.
— Да-а, а барабанчикът отпред е момчето, дето им помагаше в кухнята — прибави Ноби.
— Ти си… военен, нали, Фред? — промълви Керът, когато колоната отмина.
— Да, сър. От Първа тежковъоръжена пехота на дука на Ърл. „Скубачите на фазани“, така ни наричаха.
— Моля? — не разбра Ангуа.
— Такъв беше прякорът на поделението ни. О-о, стара традиция, от векове насам. Войниците на дука на Ърл бивакували край някакво имение и минали покрай гнезда на фазани, и, нали се сещате, тоя живот под открито небе и всичкото… както и да е, затова носим перо от фазан на шлема. По традиция, нали така!
Физиономията на Фред бавно се разтапяше в мекото изражение на човек, който е бил халосан по главата, докато се е разхождал по Алеята на Спомените.
— Дори си имахме и маршова песен — додаде той. — да знаете — беше много трудна за пеене. Ъъ-х, извинете, госпохице?…
— O, няма нищо, сержант — каза Ангуа. — Аз често си избухвам в смях без причина.
Фред Колън отново зарея мечтателен поглед в небитието.
— И разбира се, преди това бях в Среднотежката пехота на дука на Куирм. Много подвизи извършихме.
— Сигурен съм, че е било така — съгласи се Керът докато циничното съзнание на Ангуа се забавляваше с мисълта на какво точно разстояние от огневата линия е бил в момента на извършването на подвизите Фред. — Твоята бляскава военна кариера очевидно ти е оставила много и скъпи спомени.
— А и момичетата си падат по униформени мъже — добави Фред Колън, като с това явно искаше да намекне, че често възмъжаващите хлапаци имат нужда от подкрепата на воинските одежди. — Пък и… хм-м…
— Да, сержант?
Колън го изгледа с неудобство, сякаш купчината пране на отминалите спомени внезапно се беше оплела в простора на изтеклото време.
— Беше някак… по-лесно, сър. Тоест, отколкото да си ченге. Искам да кажа — ето, ти си войник, нали така, а ония отсреща — те са врагът. Събирате се на някоя голяма ливада, строявате се в квадрати, след туй оня напудреният с перата по шлема издава заповедите, вие се престроявате във форма на огромна стрела и…
— Господи, хората наистина ли вършат подобни неща? Мислех си, че ги рисуват само за яснота по тактическите планове!
— Да, сър, но той, старият дук, вършеше всичко по книга… както и да е, всичко в края на краищата се свеждаше до това да си пазиш гърба и да гледаш да халосаш някой тип с погрешната униформа пред себе си. Докато… — лицето на Фред Колън се сгърчи в мъчителна гримаса, — когато си ченге, госпожице Ангуа, просто не можеш да отличиш добрите от лошите, само като гледаш по картата — това е факт, изпитал съм го.
— Но… нали има и военни закони?
— Да, де… но когато връз главата ти вали като из ведро, затънал си до гъ… тоест до кръста в умрели коне и кал и се намери някой, който да ти издаде заповед, това не е най-доброто време да се консултираш с наличната литература по въпроса. Пък и в повечето правила се обяснява само кога е позволено да те застрелят.
— O, сигурен съм, че не е само това, сержант.
— Тъй да е, сър — отстъпи дипломатично Колън.
— Сигурен съм например, че пише доста неща за това как не трябва да се убиват противникови войници, след като вече са се предали.
— О-о, да-а-а, има го и това, капитане! Но не пише, че не може да ги поотупаме преди това. За да ни запомнят завинаги.