— Не говориш за изтезания, нали? — ужаси се Ангуа.
— O, не, госпожице. Но… — Алеята на Спомените на Колън се превърна в лош път през мрачна клисура. — …но когато най-добрия ти приятел тъкмо са го уцелили със стрела в окото, мъже пищят и коне цвилят наоколо, ти си изплашен като зад… ти си извънредно силно изплашен и в този момент край тебе премине враг… по една или друга причина на тебе ти се приисква да започнеш да го млатиш… нещо такова. Ами… представете си… ако след двайсет години в мразовите дни кракът продължава да го прищраква, той ще си спомни какви ги е вършил на младини, това е всичко.
Той порови из джоба си и измъкна оттам малка книжка.
— Принадлежала е на пра-прадядо ми. Участвал е в битката срещу Псевдополис и моят пра-пра-прадядо му е дал този молитвеник за войници, защото в такива моменти човек има нужда от всички молитви, за които може да се сети, вярвайте ми. Прапрадядо ми го е мушнал в джоба на жакета си, щото не е можел да си купи ризница, и на следващия ден, по време на битката — ву-у-у-п! — една стрела долетяла от незнайно къде, забила се право в книжката, пробила всички листове и спряла чак на последния, вижте. Ето я дупката.
— Истинско чудо — отбеляза Керът.
— Да, чудо ще да е било, сигурно — скръбно се съгласи сержантът, като въртеше в ръцете си омачканото томче. — Жалко само, че не е спряла останалите седемнайсет стрели.
Барабанът заглъхна в далечината. Полицаите избягваха да срещат погледите си. Властен глас произнесе:
— А ти защо не си в униформа, млади момко?
Ноби се обърна. Гласът принадлежеше на възрастна дама с одежди, които определено напомняха на пуйка, и изражение на върховен съдия.
— Аз ли? Аз си имам униформа.
Ноби като посочи очукания си шлем.
— Истинска униформа — сопна се жената и му връчи бяло перо. — Какво ще направиш ти, когато клачианците започнат да ни похищават в собствените ни легла?
Тя изгледа унищожително останалата част от Стражата и изфуча нататък. Ангуа забеляза още няколко като нея да обикалят групичките зяпачи. Тук и там нещо се белееше.
— Аз бих допуснал в такъв случай, че клачианците са ужасно смели хора — сподели Керът. — Опасявам се, Ноби, че бялото перо е за да се засрамиш, че още не си се записал доброволец.
— А, хубаво тогава — отговори Ноби, за когото срамът не беше срамна работа. — Какво да направя с него?
— Това ми припомня… казах ли ви какво му отговорих на лорд Ръждьо? — нервно попита Колън.
— Седемнайсет пъти — отговори Ангуа, вторачила се в дамите с перата. Тя добави сякаш на себе си: — „Върни се с щита си или върху него“.
— Чудя се дали да не помоля онази госпожа за още няколко пера? — промълви Ноби.
— Това пък какво беше? — сепна се Керът.
— Изглеждат като да са от истински гъски. Ако събера достатъчно…
— Не, чудя се какво каза Ангуа…
— Моля? О… просто фраза, с която жените изпращат съпрузите си на бойното поле. „Върни се със щита си или върху него.“
— Върху щита ли? — изуми се Ноби. — Нещо като носилка, дето я носят четирима роби…
— Нещо като да си умрял — уточни Ангуа. — Ще рече: „Върни се победител или изобщо не се връщай“.
— Добре де, аз винаги се прибирам с щита си — каза Ноби. — Никакъв проблем не виждам в тая работа.
— Ноби — въздъхна Колън, — ти се прибираш не само със своя щит, но и с няколко чужди, с торба трофейни зъби и с петнайсет чифта ботуши, още топли. С каруца.
— Е, да, де-е… Няма смисъл да водиш война, ако ще си на губещата страна, — каза Ноби, докато затъкваше перото в шлема си.
— Ноби, ти винаги си бил на страната на победителите, защото се криеш из храсталаците, надничаш да разбереш на кого ще му провърви и смъкваш вярната униформа от първия попаднал ти труп. Чувах даже, че генералите следят коя униформа си навлякъл, за да знаят накъде върви битката.
— Много войници са служили в няколко различни поделения — защити се Ноби.
— Вярно. Но не и по време на една и съща битка — отговори сержант Колън.
Те се върнаха в дома на Стражата. По-голямата част от смяната си беше взела почивен ден. В края на краищата кой издаваше заповедите сега? Какво трябваше да правят днес? Единствените останали бяха тези, които никога не се чувстваха свободни от задълженията си, и новите попълнения, които все още имаха ентусиазъм да работят доброволно.
— Сигурен съм, че господин Ваймс ще измисли нещо — заяви Керът. — Виж, аз ще отида да придружа семейството на Гориф до магазина им. Господин Гориф каза, че иска да си съберат нещата и да заминат. Много клачианци си заминават. Не можем да ги виним.